Книгата на Кръстьо Раленков е стягане на багаж преди дългия път към голямата светлина. Като рапорт пред себе си в опит да обясниш защо си бил жив. Като благодарност към белия свят, който те е приел, бил и обичал. Както си го бил и обичал и ти. Като слънчев лъч по планинските върхове на един живот. Думи, които стягат гърлото. Плач, който освобождава и благославя.
Покъртителна книга.
Александър Секулов

Тази съкровено лична антология от десет разказа е Via Dolorosa на човешкото. В началото са разхвърляните крачки на детството (разказът „Откриване на света“), без които животът не би бил обозрим и в своята привлекателност, и със своята суровост. Детството стъпква табутата, наложени от възрастните, и – трябва да признаем! – отправя към присъщото ни по природа рафиниране на жестокостта. Болезнена е истината, че за нея всъщност възраст няма. И в последвалата хронология от истории следваме (не)подозирани житейски превращения: свободата да се понесем истински върху крилата на любовта може да е и пропадане в бездната на взаимността („Малък разказ с орли“); в желанието на всяка цена да „обяздим“ късмета дори не подозираме, че е по-добре да сме жертва на съдбата, а не на избора, който правим („Бинго“); сред неведомите посоки на чувствата разбираме, че „човечността е само мигновен проблясък във всепоглъщащия мрак на скотщината“ („Калъч“), ала без този проблясък няма да разберем как ние – „нищо и никакви прашинки“ – „погалени от светлината“ гарантираме лекотата на битието („Танцът на прашинките“). Животът е едновременно чудо и проклятие! Творческата свобода да го признаеш не е краят на пътя, а призвание да бъдеш по-безсмъртен и от бог.
Здравко Дечев