Въпреки че са изминали вече 87 години от смъртта на Димчо Дебелянов, той си остава не само близък, но и един от най-любимите поети, особено на българската младеж. Искреността, изповедността, романтиката и елегииността на поезията му овладяват изведнъж и най-студените сърца, а съвършенството на стихотворенията му доставя истинска естетическа наслада на всички онези, които разгърнат страниците на стихосбирките му.
Сирак, израснал в недоимък, той има бедността за вечна спътница в живота и тя го отвежда отрано в средата на българската бохема, на която той става един от най-ярките представители поети в началото на XX век. Ако трябва да се търси по-раншен аналог на неговото бохемство в историята на българската литература, то той е само примерът с Христо Ботев в средата на българските хъшове по времето на Българското възраждане. Бохемството и на двамата се проявява обаче в най-благородния си вид: то разкрива свободолюбивия им дух, смелостта и откровеността им, личното им достойнство и етичния им максимализъм. С Ботев съдбата свързва Дебелянов още веднъж: и двамата живеят кратко време (под 30 години) и загиват в борбата за свободата на родината.
Най-голям принос за изясняване перипетиите в живота на Димчо Дебелянов има любимата му сестра Мария Дебелянова-Григорова, която запазва и част от неговия архив. Безценна е и доблестната проява на неговата първа любима Иванка Дерменджийска, която предоставя за публикуване многобройните, изпратени до нея писма от Дебелянов, разкриващи неговата чиста, дълбоко нравствена и благородна душевност. Принесен характер имат и спомените на неговите най-близки приятели поети и писатели - Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Гьончо Белев, Константин Константинов и публициста Йордан Мечкаров, както и на Георги Геров, негов съратник в казармата и на фронта от 1912 до смъртта на поета в 1916 година.
Здравко Дафинов