“Още приживе и до днес, при това с удивително единомислие, Рафаел е смятан за един от най-великите рисувачи. Съвременниците са го наричали „Божествения", а Лодовико Долче например в своя „Диалог за живописта" (1557) казва, че всяка негова рисунка се цени като златото и скъпоценностите. Дори пионерът на сюрреализма, егоцентричният Салвадор Дали, го поставя в знаменитата си сравнителна ценностна таблица по-високо не от кой да е, а от самия Леонардо да Винчи и от ... себе си! Макар да живее твърде кратко, Рафаел е художник с щастлива съдба. Всеобщата слава и признанието го спохождат още докато е жив, а влиянието на неговото изкуство се простира в необятни исторически, стилови и географски измерения. Той има привилегията да се роди във време, което по своите интелектуални и духовни потребности е органично съзвучно с индивидуалните особености на неговия художнически гений. Италианският ренесанс, като преход от средновековието към Новото време, изцяло пропит от идеите на неоплатонизма и на зараждащия се хуманизъм, отрежда на човека изключително място във вселената. Осъществява се своеобразен синтез между гръко-римската античност и християнската цивилизация. Стремежът към художественото съвършенство, свойствен на всички големи епохи в изкуството, намира израз в специфичната мяра между реално и идеално, общо и конкретно, рационално и емоционално. Във визуалните изкуства отделните елементи - линия, светлосянка, перспектива, пропорции, колорит - са в определена хармонична съгласуваност и взаимна уравновесеност. Още от средата на 14. век в Италия се заражда
ново отношение към рисунката - „начало и основа" на всички изкуства. Наред със задачата да обозначава вярно перспективните пространствени планове и анатомичните пропорции на фигурите, тя придобива нови естетически и художествени предназначения. Подобни възгледи се срещат от края на 15. и началото на 16. век, по-специално у Джорджо Вазари, който казва, че „да се живописва, значи да се рисува". Появява се и специален термин – arte del disegno (изкуство на рисунката). Теоретиците на 16. век говорят за т. нар. вътрешна рисунка (disegno interno), която се основава не само на външното наблюдение, но преди всичко на замисъла, импулсиращ бъдещия образ. С други думи, художникът не се задоволява само да обрисува контурите на предметите, а чрез творческия акт овеществява определена цялостна представа за творбата. В едно писмо Рафаел споделя, че в изкуството си той използва някаква идея, която му идва на ум и на която той се опитва да придаде нужната форма посредством специфични художествени средства. Изследователите са затруднени да посочат точния брой на достигналите до нас рисунки на великия италиански художник - тяхното количество варира обикновено от 300 до 500, тъй като все още има и сигурно винаги ще има спорни произведения. Рисунките на Рафаел са имали различни функции - това са анатомични студии, учебни скици, ескизи и етюди към картини, подготвителни картони за фрески. Независимо от това, че почти всички са свързани с живописта, т.е. нямат самостоятелен характер, днес ние ги оценяваме като напълно автономни, съвършени художествени творби с непреходна прелест.”
Чавдар Попов