Тази книга съдържа автентичен непубликуван творчески архив на представители на две поколения от рода Сърчаджиеви.
Преди близо година и половина се заех с нелеката за мен тогава задача да подредя и систематизирам наследения от баща ми, проф. Богдан Сърчаджиев, писмен архив на семейството. Навлизайки все по-дълбоко в гъстата гора от документи, чернови на статии и лекции, работни бележници, режисьорски експликации, теоретични разработки, лична кореспонденция и безкрайно многообразие от снимки, с мен се случиха две странни, абсолютно неочаквани неща. Първото бе моето запознанство, сякаш „очи в очи", с дядо ми - проф. Стефан Сърчаджиев (един от основоположниците на съвременния български театър), - когото нямах щастието да познавам приживе и за чиито живот и творчество бях слушал само разкази.

Второто чудо бе, че моите скъпи и близки роднини, майка ми и баща ми, които загубих толкова рано и неочаквано за мен, отново оживяха пред очите ми и започнаха да ми говорят. Те говореха, и то така, както са говорили винаги с мен, на език, познат още от детството ми - езика на театъра.

Да бъдеш част от фамилията Сърчаджиеви, значи да си „обречен" на театър, да си „обречен" на изкуство. Средата на родителите ти е театрална, приятелите им са хора на изкуството, проблемите, разисквани у дома, са свързани с театър. Дори смъртта е свързана с театър - през 1965 г. проф. Стефан Сърчаджиев почива от инфаркт в кабинета си в Народния театър по време на редовно вечерно представление; през 1992 г. след драматично общо събрание за бъдещето на същия този театър от инсулт си отиде майка ми - Дора Глинджева - актриса в театъра; рак повали баща ми, проф. Богдан Сърчаджиев, в деня на премиерата на поредния му спектакъл...

Връщайки се към детството, в съзнанието ми изплуват ярки спомени - често прекарвани вечери в гримьорните или в залата на театъра, защото майка ми има представление, обеди след училище не у дома, а в стола на театъра, защото майка ми има репетиция, а баща ми е във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) или в „Кукления", и т. н., и т. н... Убеден съм, че така е било почти с всеки от нас, Сърчаджиеви, които имаме честта и бремето да бъдем преки наследници на Великия Сърчо -проф. Стефан Сърчаджиев.