Защо ли поезията, избликнала от любовните трепети в душата и посветена на едно от най-изтънчените и трудни изкуства -да обичаш и да бъдеш обичан - остава ненадмината през вековете? Може би защото бляскави поети и поетеси, чиято дръзка чувствителност впечатлява и днес, след цели столетия -залог, че времето няма да докосне творбите им и занапред, са ни отправяли своите послания, за да проумеем, че много неща в живота може да се променят, но чувствата остават като че ли вечни. И защото от трепетните алби и кансони на трубадурите, през грубоватите балади на Вийон и звездните сонети на Ронсар и цялата “Плеяда" около него, през фриволните времена, когато Амур не пести стрелите си, през възвишеното всепоглъщащо чувство на романтиците и горчивата, изпепеляваща страст на символистите до мрачните глъбини на сюрреалистичните видения на отминалия век -всичко е един и същи зов, една и съща болка: да бъде споделена самотата, наречена човешко битие.
Кирил Кадийски