В своето белетристично творчество Мирча Елиаде (1907-1987) тръгва от идеята на Кант, че пространството и времето не съществуват активно, а са плод на чистата интуиция, като развива концепцията си, че "възвишеното" съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, макар и примесено със "земното". Разположени в неповторимото пространство на довоенния Букурещ, с нажежените от лятното слънце асфалтови улици, с чокойските каменни къщи дворци, градините оазиси и кварталните кръчми - местата, в които се раждат митовете и символите на Мирча Елиаде - героите в тази проза са обикновени, незабележими хора, водещи най-баналното съществуване. Но в определен момент (без самите те да разберат!), те правят фантастичен "скок във времето". И останали в същото "букурещко пространство", но вече в друго време, не подозират, че нещо се е случило, че светът около тях се е променил. Мирча Елиаде създава един оригинален, фантастичен свят - твърде странен и дори езотеричен, в който поезията на старата букурещка улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на земята.