Честита са хората, които пренасят през целия си живот част от детството си - като бранена с длан от вятъра великденска свещичка по пътя към къщи. Те откриват в тревожните слънчогледи на Ван Гог същества с различни съдби, докато другите виждат пластове боя върху евтино платно. Те стоят до разсъмване край мъждукаща лампа и прекосяват далечни пустини в търсене на чудото, което би оцветило живота им, под насмешливия поглед на порасналите ценители на сигурността и удобството. Те правят от мимолетните общувания с другия пол вълнуващи саги, развяват ги като знамена, и когато - употребени, са изхвърлени на улицата, изпитват непоносима болка. Те като правило не стават големи водачи, защото не познават интригите, в битките обикновено падат първи, защото не обичат да удрят и не умеят да се пазят. Различимата от километри доверчивост кара хората незпобливо да ги лъжат - ей тъй, за спорта. Целият им живот преминава в получаване на шамари - приятелски, предупредителни и съкрушителни. Но те са единствените хора, които умеят да се радват до края на живота си. Дори на своите бедствия. Независимо дали се наричат Дон Кихот, Гетсби или княз Мишкин. Те са единствените, които знаят Тайната и познават Щастието. А другите ги гледат отстрани и се чудят: "Този идиот! И на какво отгоре продължава да се усмихва, че даже да си тананика! Та нали още мисли жълтия бронз за злато? Нали още вярва в Дядо Коледа, в ненаказаното добро и в честната ми дума? Нали вече сто пъти го бих, окрадох, предадох, нали му отмъкнах гаджето, жената, дъщерята... Този невероятен глупак - той дори не може да разбере, че ТРЯБВА да бъде нещастен!" Защо?