Не обичам да чета на монитор. Първо ми се схваща гърбът. После, ме заболяват очите.Трето, не спирам да пуша. А да не казвам колко се ядосвам, когато вместо просто да си обърна страницата и препрочета това, което ми е харесало, се налага да скролвам, вследствие на което почти винаги прескачам текста, а мишката ми отказва да работи нормално. И се случи така, че първата ми среща с книгата на Ина Иванова беше именно на монитор. Смятах, че ще я чета бавно. Разказ по разказ / поради вече споменатите причини/, още повече, че почти всички разкази ги бях чела и преди във форума за литература и хора " Глоси". И се излъгах. Не само че ги прочетох наведнъж, но и веднага се върнах в началото и започнах да ги препрочитам. Мога надълго и нашироко да разказвам за това как съвсем реално преживявах всяка дума от "Дневникът"; как си спомних за онзи толкова далечен приятел от детството, с когото също боледувахме заедно; как видях прасковите в купата на масата в предишния ми дом, които имаха съвсем същия солен вкус; за аромата на дървото и ваниловия привкус на кафето; за това как баба ме научи да меся хляб, сладък хляб...Но и това няма да направя. Може би защото съм мъничко проклета. А може би защото имам право на избор. Но най-вече защото имам "Право на избор и други проклетии".