Платформата

Автор: Мишел Уелбек

Коментари: 0

Издател Факел-Експрес
Брой страници 320
Година на издаване 2004
Корици меки
Език български
Тегло 244 грама
Размери 20x13
ISBN 9549772276
Баркод 9549772276
Категории Съвременна световна проза, Световна проза, Преводна художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: НЕ
Доставка: не е в наличност

Цена: 15.00 лв.

„Баща ми умря преди една година. Не вярвам на теорията, според която човек пораства истински едва след смъртта на родителите си, човек никога не пораства истински.

Пред ковчега на стареца ме налегнаха неприятни мисли. Живота си живя, старият мръсник, много го биваше за тая работа. „И деца направи, глупак такъв - разпалвах се все повече аз, - здравата май си й го завирал на майка ми, а?" Всъщност бях доста напрегнат, мъртвец в семейството не е чак толкова често явление. Отказах да видя трупа. На четирийсет години съм, нагледал съм се на трупове, вече предпочитам да ги избягвам. Затова и домашно животно никога не си купих.

Не се и ожених. Не че нямаше възможности, но все се отказвах. Макар доста да обичам жените. Едно от нещата в живота, за които съжалявам, е именно ергенският живот. Неудобство е, особено по време на отпуска. Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами - все големи егоисти им се струват, че и в определени пороци ги подозират; не бих казал, че не са прави."
Мишел Уелбек

Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Франция на прага на новото хилядолетие. Мишел – редови счетоводител в Министерството на културата, чийто баща бива убит от брата на младата си любовница-мюсюлманка, – е 40-годишен сив мъж, неженен, със спорадичен полов живот. По време на отпуска, който си взима след смъртта на баща си, в Тайланд Мишел се запознава с 28-годишната Валери и за пръв път в живота си изживява нещо „цветно“, интимно и различно, макар и вече делегитимирано като стойност и смятано за ретроградно в съвременния западен свят – любов. Валери е млада жена с висок пост в йерархията и кариера в туристическия бранш. Заедно с бизнес партньора си Жан-Ив тя бива назначена в нова компания (групата „Орор“) и двамата получават задачата да развият цял сектор от туристически дестинации в различни точки на света (Южна Америка, Африка, Азия) и да създадат формула, която ще привлича туристи. Всичко това се случва на фона действителност, ясно и недвусмислено описана от автора – Европа е раздирана от насилие и убийства в гетата, а хората все повече започват да приличат на отчуждени егоисти, копнеещи за високи постове в йерархията и обществена легитимация на егото си. Състоянието на социума проличава и в ежедневните разговори между Валери и Мишел, които заживяват заедно. Валери не разбира защо западните мъже предпочитат да спят с азиатски проститутки пред това да имат контакт с жени от своята националност. В хода на дискусиите ѝ с Мишел, придружени с бурен секс, изкристализират причините за всичко, случващо се в обществото – в опита си за еманципация, жената е изгубила себе си в стремежа да доказва егото си и факта, че е личност, а не сексуален обект. Този процес е описан от Уелбек не като форма на интелектуална еволюция, а като заимстване на най-лошите черти на мъжкото его от страна жената. Егоцентризмът и себедоказването съдържат в себе си негативната „конотация“ на опонирането, а не съпричастие и желание да даряваш. Любовта е именно възможността за емпатия, съпреживяване и желание да даряваш безвъзмездно – нещо, което западният свят губи, а Валери е сред малкото хора, които са успели да запазят. Това особено си проличава при описанието на сцените в модерните към момента садо-мазо клубове в Париж, в които всички са с ръкавици и използват уреди, опосредстващи и буквално унищожаващи традиционния допир между телата при любовния акт. Егоцентризмът лишава хората от възможността за истински хуманен контакт помежду им във всеки смисъл на думата – физически и духовно. Липсата на пряк контакт с партньора при садо-мазо практиките е апотеоз на личното над общото щастие, върхова форма на отчуждението и егоизма. Неслучайно съпругата на Жан-Ив, отчуждението в чието семейство е недвусмислен пример за гореописаното състояние на обществото, посещава СМ клубове. Авторът я поставя в тази среда, за да демонстрира тоталния апотеоз на егоцентризма и еманципацията в нейно лице – единственото, към което тя се стреми, е личностното себедоказване, израстването в кариерата и вярата в имагинерната си уникалност – мечта на всеки западен човек. При това положение е ясно защо са невъзможни никакви брачни взаимоотношения между нея и съпруга ѝ Жан-Ив. Когато егото е в центъра, потомството (Жан-Ив и Одре имат две деца) е нещо излишно, което влачиш като гюлле на шията си.
На фона на всичко това, след поредния разюздан, но и интимен и прочувствен сексуален контакт, Валери споделя на Мишел, че не е амбициозна, въпреки че светът изисква от нея да бъде такава: „Впримчена съм в една система, която не ми дава вече нищо и която поначало знам, че е безполезна – но не знам как да се измъкна от нея“. Тя е приела правилата на капиталистическата игра, според които не вървиш ли напред, умираш. Тези правила са символ единствено на безкрайния фалш, който не ни носи никаква емоционална и ментална удовлетвореност. Живеем в общество, което е по-скоро като идея-за-себе си, но няма реални, физически измерения, а се основава единствено на идеологията. Това става ясно, когато по време на една от поредните екскурзии до Тайланд, Мишел споделя как няма никаква реална представа от света около себе си – той не знае нито как се топят метали, нито как се термомоделира пластмаса – неща, от изключителна важност за физическото оцеляване на човечеството. Същото важи и за Валери и Жан-Ив – те не произвеждат нищо истински стойностно, а продават на хората фантазми, опаковани в целофана на приятната екскурзия, безкрайните плажове и синьото небе. Всички създадени от обществото илюзии (егото ни, интелигентността ни, значимостта ни и фасадите, зад които прикирваме истинската си същност) са стигнали върха на своята несъстоятелност и делегитимация. Това проличава при разговора с бащата на управителя на хотела на групата „Орор“ в Куба, който е вярвал, че след революцията на Кастро се бори за по-добър живот, за да установи накрая, че никоя революция е неспособна да накара човечеството да живее в името на алтруистични идеи. В крайна сметка, както се изразява Мишел, хората нямат алтруистична мотивация да работят скучна и тежка работа. Единственият им стимул за това са парите и сляпата надежда, че чрез далавери ще успят да се издигнат в кариерата и ще избегнат тежкия труд. А алтруистите като възрастния кубинец са обречени на провал, безполезност и срам. Кризата на алтуристичните ценности, които хората по-скоро декларират, че следват, отколкото следват истински, е продукт и на самото изхабяване и остаряване на европейската ценностна система и невъзможността старите ценности да се заменят с работещи нови такива. В резултат, хората живеят по инерция и съответно са неспособни да осигурят дори собственото си оцеляване (препратка към непознаването на промишлените процеси), а помпозността на егоизма им предполага публично демонстриране на фасадата на уникалността, особено когато в действителност у нас няма нищо уникално – Мишел, който дори не изпитва необходимост да има лични книжа и личен живот, или бащата на Жан-Ив, който, въпреки че е завършил престижно училище, е прекарал живота си, впускайки се в безцветна кариера и който реално през целия си живот не е имал никакво ясно назоваемо житейско кредо. Опитът му от човешката участ се свежда до фразата: „Остаряваме“. Самият факт, че родителите му никога реално не са били щастливи заедно, обезсмисля не само техния собствен живот, но и живота на Жан-Ив, и, както се изразява авторът, сякаш в известен смисъл оспорва съществуването му. Митът за уникалността е опаковка, той е защитна реакция на егото, което се опитва да прикрие реалността дори от себе си. В съвременното общество общественият договор се свежда до формално спазване на вече установените от столетия европейски цивилизационни натрупвания и ценности и задължително непризнаване на очевадни неща, които се превръщат в обществена тайна за всички членове на социума. Демонстрирането на уникалност в действиленост е абсолютно несъстоятелно, защото в ежедневния живот постъпките на хората са абсолютна противоположност на твърденията им. Това си проличава, когато Жан-Ив решава да не назначи мъж от магребински произход на отговорен пост. Очевидно е, че мъжът е най-добрият специалист, но Жан-Ив не го назначава, защото иска да робува на стереотипите на обществото и да удовлетвори изискванията на хората за посредственост. Егоизмът и двойните стандарти в западните общества индиректно толерират именно посредствеността – криейки се зад маската на уникалността, хората не си признават, че нямат никакво желание да положат поне малко усилия да са по-компетентни и интелигентни. Латентното им желание се свежда до това обществото да легитимира правото им да се наричат уникални, бидейки такива, каквито са – посредствени и инертни.
В така устроения свят единствената възможност за реален човешки, физически контакт е сексуалният туризъм, който не създава непременно предпоставки за любов, но просто запълва всички липси на хуманност, които сами сме си създали. Неслучайно в една от вечерите, които Мишел, Валери и Жан-Ив прекарват в заведението на хотела в Куба, под въздействие на алкохола Мишел стига до извода, че най-успешната стратегия за развитие на новите туристически дестинации на „Орор“ е те да предлагат това, което най-много липсва на хората – секс, реален човешки допир. В западния свят е модно по-скоро да се говори за секс с повод и без повод, без той да се прави – в „елитарните“ среди прелъстяването е само път към кариера и по-висока йерархия. Предложението на Мишел веднага бива възприето от Жан-Ив и Валери, а поредното посещение на Тайланд недвусмислено доказва, че моделът работи. Изхождайки от това, у Валери назрява идеята да се откаже от кариерата си в Париж и да заживее с Мишел в Тайланд, приемайки много по-ниския пост на управител на един от хотелите „Орор“, като по този начин „деинституционализира“ и делегитимира смисъла на наличието на йерархии въобще. Единственото, което западният свят може да ни предложи, заявява Валери, са марковите стоки – тоест, опаковката, егото и въобще фантазма, илюзията за добро съществуване, което е несъмнено съпътствано от разочарования, безсмисленост и самосъжаление. И тогава се случва атентатът. Въоръжени мюсюлмани нахлуват в клуба за масажи и хотела на „Орор“ в Тайланд, в който са отседнали Жан-Ив, Валери и Мишел. Валери е убита на място, в клуба избухва самоделна бомба и разкъсва телата на десетки хора, сред които е и приятелят на Мишел – Лионел, на когото в изблик на съпричастие Мишел осигурява безплатна екскурзия. В болницата всички агонизират, но Лионел умира без страх – той е изживял своя миг щастие с тайландска проститутка и след като в живота му нищо особено досега не се е случвало и нищо особено не се е очертавало да се случи, той е изпълнил мисията си в него – да се чувства добре поне за кратко. Друго не му е и необходимо. Цялото мюсюлманско покушение над хотела е сцена – символ на разрушаването на илюзията, че обществото може да бъде различно. Негативните реакции в пресата са като отмъщение на нещастниците, които съдят щастливите за тяхното щастие. Мълчанието за очевадната истина е това, което крепи несъществуващите морални устои – лошото отношение на обществото към сексуалния туризъм след атентата е всъщност отражение на нежеланието му да признае несъстоятелността на ценностите си, които спазва формално, а не реално, защото, направи ли го, ще отрече егото си и ще загуби всякакъв смисъл за съществуване. Агонията на умиращите в болницата създава впечатлението, че всички агонизираме в този свят, а смъртта е спасение.
На Мишел не му остава нищо друго, освен след дългия период на психическо възстановяване във Франция, да се върне в Тайланд и да умре там, издържайки се приживе със средствата от наследството, останало от баща му. Той се връща на мястото, където се е запознал с Валери, за да се върне при идеята-за-себе си, защото се е осъществил истински и продобил значимост в този свят именно благодарение на любовта – любовта, която е невъзможна без желанието да даряваш. Не му остава нищо друго, освен да прекара остатъка от дните си тихо и да бъде забравен бързо след смъртта си. И, въобще, както самият той се изразява в края на романа: „До края ще си остана дете на Европа, на тревогата и на срама; не нося никакво послание на надеждата. Към Запада не изпитвам омраза, най-многото изпитвам огромно презрение. Знам само, че такива, каквито сме, ние всички воним на егоизъм, на мазохизъм и на смърт. Създадохме система, в която стана просто невъзможно да се живее; а на всичкото отгоре продължаваме да я изнасяме“.

Владимир Белов, Хеликон Сливен

Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ и „Платформата“.