ЗА „ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО”- 17 януари 2016, след пладне *
Рецензия за публицистичната книга от Максим Момчилов „Приписки към Времето”, том 1, издатество „МараМ“ – Несебър, 2006 г.
д-р Александър ДИМЧЕВ *
Софийски университет
”Свети Климент Охридски”
Приписки – защо? Не е ли много претенциозно подобно заглавие? Още от сега ще кажа – не, а за автора на книгата – защо? Познавам Максим Момчилов от студентската скамейка и от спорта. Две незаменими школи от неговия живот. Първата, дала много на едно момче дошло от малкия град - Айтос, да черпи знания в най-престижния университет в нашата страна- Софийския и в неговия Философския факултет, с прекрасните ни преподаватели. Попаднал в специалност, която те прави човечен и близък до хората, да ги разбираш и да им помагаш – Педагогика.Втората, любов – спорта. Който те прави – силен, солидарен, верен приятел, със силен характер. Помага ти да оцеляваш, да си биткаджия, да уважаваш по-слабите, да им помагаш. И още нещо много важно – да бъдеш дисциплиниран и отговорен, да носиш в себе си винаги чувството за чест.
Качества, много полезни за всяка една професия. Особено важни за хората на перото. Да бъдеш трансмисия към истината. Да бъдеш правдив. Да можеш да управляваш процесите и да влияеш на тях. Да накараш хората да ти вярват, не мимолетно, а за дълги години. Да спазваш етичните норми, присъщи на професията, да страдаш при тяхното отстояване. Да запазиш честта на пагона. Да градиш бъдното, да издигаш престижа на медията в трудни моменти…
През годините, през които Момчилов работи в редакцията на вестник „Слънчев бряг“ като журналист спазва тези и други подобни принципи, житейски постулати и норми, присъщи на истинските блюстители на медийната власт. Власт, която опива, изкарва на сцената и от сцената хора, които не спазват правилата. Именно последното не важи имено за вестника, който се списва от Максим. Той не е подвластен на евтината и „модерната журналистика“, търсеща сензации, жълтини и която се рови в нечистото бельо. Модерност, присъща на различни времена и в глобален порядък. Струва ми се, че наместването в пазара на информация е по-лесно с герои от рода на Марк Твен, в негови разказ „Как да издаваш селскостопански вестник“. Трудно е да го правиш в днешната напрегната медийна среда, в която битката за оцеляване е жестока – над 300 печатни периодичин издания, около 170 телевизионни канала, около 200 радиоразпръсквателни точки, над 6000 издания - годишно. Свидетели ме на загиването на много национални медии и вестници, които се налагаха на пазара, имаха и своята вярна публика.
Как ли се чувстват малките регионални и градски вестници в подобна медийна джунгла. Колко от тях успяха да се запазят, да продължат да излизат, да натрупат дивиденти? Единици!!!
Сред тях трябва да бъде откроен вестник „Слънчев бряг“. Разбира се зад успехите и доброто стоене на медията трябва да отдадем заслуженото на автора. Да направиш така, че едно малко вестниче да разшири влиянието си в град Несебър над такива влиятелни и силни „колоси“ като централните вестници – Труд, 24 часа, Стандарт и т.н. говори за следното. Къртовска работа през годините, да напипаш пулса на интересите на хората. Тук ми се иска да припомня един случай на калегата Момчилов от времето на „Соца“. Бяхме с него на поредната студентска бригада. Един ден попитах нашата хазайка баба Злата, какви вестници получава. Отговорът й беше „за завиване синко, за завиване [на буркани]“. Тогава хората не се замисляха за какви вестници да бъдат абонирани – имаше кой да мисли вместо тях [абонаментът на вестника на нашата героиня беше „Кооперативно село“ и костваше 80 ст. - годишно]. Сега нещата са коренно различни. Това ме кара да кажа: дълбок поклон пред хора като Момчилов и неговия екип през годините, които са се превърнали реално в глашатаи на полезните вести в Несебър и региона.
Именно това възбуди и моето внимание към написването на настоящата рецензия. Когато получих книгата от Максим му обещах да направя моята оценка за изданието. Което стана в навечерието на Нова година. То събуди в мен несъмнен интерес. Дори на Нова година четох „Приписки към времето” в Ниш, за което получих известно свъсване на вежди на придружаващото ме „лице“ (любима дума на автора на книгата).
Първият въпрос, който се зададох беше за заглавието – защо „ПРИПИСКИ“. Не е ли претенциозно? Над същият въпрос е умувал и Пеньо Костадинов в предговора на книгата. Напълно ще се съглася с неговите думи за автора и за изданието. Тезите са сериозно обмислени и напълно съответстват на житейската, гражданската позиция на Момчилов и на следите, които оставя в краеведски план в региона посредством своето перо и съвест. Това ме провокира, в добрия смисъл на думата да цитирам част от философските попадения на Костадинов. „…Приписки…“ ме изпълват с възхищение и поради една друга съществена причина – чрез тях Максим сякаш е успял да улови изтичащото време и да го завещае на поколенията такова, каквото го е видял със своя проницателен поглед на публицист и социолог. Казвам „социолог“ не случайно, защото друга голяма част от нашето приятелско и делово общуване през годините са свързва с емпиричната социология. Максим беше и си остава човекът в Несебър, на когото разчитат всички мастити социологически централи когато стане дума за проучвания в община Несебър… …Сигурно на това го е приучила професията на журналист с дългогодишен опит. А може би поради присъщата на характера му деликатност и непретенциозност, които му пречат да се впише сред познатите „графомански“ величия… …Неговата сериозност, към всичко, с което се захваща е забелязана и оценена… За отстояваната от него гражданска позиция той винаги е заплащал скъпо, но мъжествено и докрай е защитавал идеите си. Опитваха да го сплашват – и не успяха. Да го унижат – и не успяха. Опитаха се ад го накарат да замълчи – и се провалиха…“
Книгата е свидетелство за промените, които настъпват в Несебър. Тя е и свидетелство за израстването на Максим Момчилов през годините. От първите негови материали, написани с езика на идеологемите и клишетата, характерни за партийната преса, постепенното разчупване през „перестройката“, първите по-свободни журналистически осмислени репортажи, в които той налага постепенно и плахо мнението си за свободата на словото, докато се достигне до истинската еманципация на автора – до образците на един истински „Вилхелм Тел“ по отношение на защита на правдата.
Цялата тази еволюция и израстване - в контекста на един сложен регион. Характерен със: различни бизнес и партийни интереси; генезиса и просперитета на „мутренски-бакалско-келнерско-бармански елит“; битките на местната плутокрация; опитите за формиране на собствени - местни партии, за въвеждане на нови - локални модели за публично администриране - нещо по примера на „Венецианската република“… Процеси, свързани с нерегламентирани дейности, убийства, саморазправи с бухалки… С кметски борби и …човешки неволи… С израстването на незаконни сгради. С ферментация на низки страсти и устрелени към капитализма „нови“ бизнесмени…
Наред с писанията за политическите надмощия и борби, изданието е наситено и с проблемите на обикновения човек от Несебър, с неговите терзания и начини за оцеляване. Това са на само констативни репортажи. В тях се чувства съпричастността на автора им към човешките неволи. И нещо много съществено- изразяване на позиция по отношение на неправдите и вземането на страната на онеправданите. Поведение на истински трибун.
Ерудицията на Момчилов проличава и в многобройните му репортажи с известни фигури – българи и чуждестранни гости в общината. Тя проличава и в неговата сериозна издирвателска дейност, с която съм запознат в неформални разговори с Максим като: историята на Слънчев бряг, житието и битието на Монс. Ронкалий – бъдещата глава на Римокатолическата църква и и т.н. Определено трябва да кажа, че М. Момчилов е професионалист, за който добирането до фактите и истината изискват прелистването на стотици страници, многобройни разговори и срещи. Защото той знае, че достойнството на професията е част от достойнството на рода и на семейството. Това е много важна категория, особено за един вестникописец, в град където хората се познават един друг.
Зад всичко това да успяваш да поддържаш една медия – да се стараеш да бъдеш независим журналист, да се опълчиш на властимащите е геройство. Да съумяваш да оцеляваш финансово в един паноптикум на интереси е подвиг.
В своите репортажи през различните периоди Момчилов ни показва зад кадър именно своя облик на честен и принципен журналист. Не случайно това не убягва от полезрението и на изключителната публицистка Юлия Пискулийска. В своите репортажи и интервюта, озаглавени „Незавършен портрет 2“, издадени през 2015 г. тя събира образите на 41 българи – обществени фигури. Един от тях е и този Максим Момчилов. В него тя заявява следното: „Преходът отказа мнозина да издават вестник. Ти преодоля и плена на „Слънчев бряг“, и трудностите. Превърна вестника в трибуна, информационен център, даде възможност на гражданите си да изразяват позициите си, да четат анализи…”
Завършвайки своята рецензия, ще споделя и следното. Книгата „Приписки към Времето“, том 1, прехвърля мост между минали събития, плод на отминало време и неща по-близки до нашето съзнание и перцепция. Тя започва през 1988 г. и разказва за случки, истории и виждания на автора до 2006 г. Времето е много динамично и променя нагласи и хора. Както беше казал някога Хердер (цитирам по памет): „Ако оставиш един камък на вятъра, върху него влияят различните природни феномени – дъжд, студ, жега и т.н. По същия начин е устроен и живота на човека, както и човешкото лице. Бих пожелал на Максим да издаде по-скоро втория том на книгата. Надявам се, че определени по-благоприятни обществени фактори са повлияли на Максим и върху неговите герои, за да име възможността да се отърсим от т.нар. негативни сюжети и хроника. Да можем да почувстваме и да четем за по-положителни неща, които се случват в Несебър. Никога обаче хора като М. Момчилов, няма да смесват ваксата. Защото призванието на журналиста е да пише истината и само истината. Доказал поради, което както самият той, така и вестника, който издава се радват на заслужено обществено признание и престиж. Сполай Максиме, дано времето да ражда и да има повече такива вестоносци и правдиви вестникари, особено в по-малките населени места. Хора, които да запазват идентичността и живата памет на българщината и да бият винаги „тупана“ за неправдите.
София, 17.01.2016 г., след пладне
* Александър Димчев е професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, преподавател е в областта на библиотечно - информационните науки. Член е на Постоянната комисия по правни, социални науки, национална сигурност и отбрана към Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет на Република България. Отговаря за направление: журналистика, информация, библиотеки и медии. __________________________________________________________________________________
* Беше наистина по пладне.Не бях стигнал по сложния жп път от София за Бургас /впоследствие и за Несебър/, след пристигане / на 17 януари, /късно вечерта/, впоследствие за исхемичния си инсулт. С времето / и грижите/ се подобри и стабилизира състоянието ми във времето.Публикуваното, изпратено където, тогава, колкото и толкова е от самия Димчев, преди от случилото се.Бел.ред.
Приписки към времето+Димитър Янков In memoriam
Автор: Максим Момчилов
| Корици | меки |
| Език | български |
| ISBN | |
| Баркод | |
| Категории | Спомени и документи, История, Книги |
Още няколко реда за книгата “Приписки към Времето” от Максим Момчилов
Апририорно буди въздържание и даже съмнение един буквален и хронологически подреден сборник на всичко,което е излязло от перото на един особено активен журналист.Защото на всичко,което той всеки ден пише през годините е добро и на висота,за да се включи в едно толкова събрано съчинение.
Но в случая с Максим Момчилов това не е така.Неговата прилежно подбрана всекидневна публицистика се превръща определено в предимство.Тя неусетно е придобила качеството на фактологична и емоционална летопис на времето в което живеем.
В неговите текстове не трябва да се търси непременно големината или екстравагантността на събитията.Но непосредствените му писмени свидетелства са своебразна документалистика за отзивчивостта на интелигентния човек към това,което се случва в общественото пространство.
Мисля,че този тип духовни документи,макар често субективни,изчертават истинската историография на съвременността.
Браво, Максиме!
1 август 2009 Гиньо ГАНЕВ
СПАСЯВАШЕ ПОЛОЖЕНИЕТО В КРИТИЧНИ СИТУАЦИИ
Познавах Димитър Янков отпреди четири десетилетия,когато като млад
специалист,завършил Института за международен туризъм,започна работа в кк”Слънчев бряг”.Още тогава неговата квалификация и отлично владеене на немски език ,
предизвикваха не съвсем благородна завист сред колегите му и се стигна до доноси
срещу него.Бях заместник-председател на изпълкома на Общинския народен съвет
и отговарях за ресора на туризма.Наложи ми се да се занимавам със сигнала малко по-дълго време,а в хода на работата се установи,че става въпрос за доносничество
от един конкретен човек,който се оказа клеветник.
По-късно случаят отново ме срещна с Митко.Той възнамеряваше да се жени за източногерманката Регина. Датата беше насрочена, роднините на булката от
чужбина пристигнали,а документите за сключване на брака от ГДР-не.Все още бях зам.председател на изпълкома и длъжностно лице по сключване на гражданските бракове.Произнесох словото за ритуала,двамата младоженци потвърдиха пред мен желанието си да сключат брак и аз ги обявих за законни съпруг и съпруга, а документи те от ГДР пристигнаха с шест месеца закъснение.
След това се наложи да търсим жилище за младото семейство,а и работа за младоженката.Така отношенията ни от делови се превърнаха в дружески.За
известно време се откъснах от общинската работа,но отношенията ни с Митко не прекъснаха.Виждах ,че благодарение на усета му за бизнес фирмите му започнаха да просперират и да се налагат на свободния туристическия пазар.В тях работеше и сериозен човешки ресурс.Понякога в качеството си на кмет на Община Несебър съм се съветвал с него при назначаването на кадри в общинската администрация. Кадри, които той ми предложи през 1994 г.и досега работят в кметството,и то добре.
През 1995 г.,когато като кмет водих борбата международния фестивал
“Златният Орфей” да се провежда в Слънчев бряг се оказа,че не ни достигат 10 000 долара за обезпечаването на рецитала на мегазвездата Бой Джордж.Обърнах се към Митко за финансова помощ и той заедно със своя съдружник Йордан Йорданов спонсорираха фестивала с необходимата сума.Така спасихме положението.
Но Митко е спасявал положението на редица още хора,които са изпадали в критични ситуации.Нелепата смърт ни го отне.Това е загуба не само за близките,но и за Несебър и за жителите на общината.
ПРАВЕШЕ ГО ОТ ДОБРО СЪРЦЕ
Животът на всеки човек се състои от минало,настояще и бъдеще.И днес, когато се връщам назад в спомените си в съзнанието ми, възкръсва образа на покойния
Димитър Янков като спокоен,усмихнат и винаги добронамерен човек.Той беше от тези хора,за които е недостатъчно да се казва, широко скроен човек.И да се добавя-винаги в готовност да върши добро.
Имал съм възможност да присъствам на срещи,които той провеждаше с
обществеността-учители,лекари,турдеятели, журналисти, спортисти, пенсионери, деца и младежи-с всички общуваше непринудено-стремеше се да вникне в съществуващите проблеми и да спомогне за тяхното решаване. Притежаваше умението да изслушва,да задава въпроси,да обсъжда,и едва тогава да дава указания,да оказва помощ и съдействие.
Тези впечатления от него съм придобил и от лични срещи,на които съм поставял един или друг въпрос,възникнал около църковното настоятелство в Свети Влас и почти винаги се е стигало до незабавното му решаване.Нещо повече,той беше особено ревностен към решаването на църковните дела.Беше и един от най-крупните дарители за църквата-на местно ниво, към митрополията и към патриаршията.
Показателно е, че той даряваше цялата си заплата за благотворителни цели.
Убеден съм, че правеше всичко това от добро сърце.За такива хора в Библията пише: “Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро”/Лука 6:45/.И споменът за Димитър Янков е, и ще си остане,като за човека, вършещ добро.
Ангел АНГЕЛОВ-богослов
“Пежо” дава скутер, ако попълниш анкета онлайн
Добавена на: 28.04.2009 14:23
Играта на "Пежо" започна с откриването на "Флора 2009"Пролетната игра на Peugeot “Мислите ли, че знаете всичко за лъвовете?” ще донесе на един участник чисто нов скутер. Това ще се случи след 31 юли, когато приключва онлайн анкетата за познанията върху моделите на Пежо и спецификата на предлаганите нови марки. За участие в томболата е необходима регистрация в сайта на бургаските представители на компанията.
В продължение на три месеца ще бъде задаван различен въпрос всяка седмица, като на всеки седем дни ще се тегли отново томбола, която носи на един от вярно отговорилите цял уикенд тест-драйв на луксозен автомобил на “Пежо”.
За тези, които са маркирали грешен отговор, също ще има шанс – бонус въпрос през седмицата.
Дадените верни отговори ще ви доближат до чисто новия скутер. Тегленето на печелившия ще се осъществи в присъствието на нотариус в търговския и сервизен център на “Пежо” в Бургас.
БЕШЕ ОБЩОДОСТЪПЕН ЗА ВСИЧКИ
Запознах се с Димитър Янков ,когато се подготвяше листата на”Либерален съюз”за изборите през септември 2003 . Тогава го видях за първи път.Всяка вечер след
предизборните събранията се събирахме да правим анализ на срещите с гражданите и да планираме действията си по-нататък.Той винаги беше усмихнат,позитивно настроен и лъхаше увереност от него.Държеше се много естественно и непренудено с хората, беше общодостъпен за всички.
Като председател на Общинския съвет никога не се е и опитвал да ми влияе при гласуване на някое решение,никога.Като съветник винаги съм гласувала по съвест и убеждение и това най-много ми харесваше в миналия общински съвет.И при работата ми в комисията по горско и селско стопанство никога не се е опитвал да налага свое решение.
В съзнанието ми се е запечатал спомен от преди избора ми за кмет.Може би
защото тогава бях най-близко до него.
Спомням си как ми се обади по телефона и ме попита дали съм съгласна да ме
издигнат за кмет .Аз останах много изненадана.Казах му ,че никога не съм мислила по този въпрос.Каза ми: „Няма какво да мислиш,шефе,/винаги се обръщаше към мен с ”Шефе” от както се запознахме/,нали ще ти се пази мястото? “.Казах му ,че ще му отговоря след няколко дни. Когато се видяхме след няколко дни и му дадох отговора си,думите му бяха:”Как е шефе? Сядай...Не искам външни хора да командват нашата община.Ти трябва да си .За местните хора трябва да работим. Не се плаши!Бъди спокойна.Никога няма да те подведа.Ще ти помагам, и след изборите пак ще сме ние.Бъди сигурна!.”
Повярвах му ,защото думите звучаха простичко и убедително.Усетих силно рамо, което ще ме подкрепя...И не се излъгах ,защото нямаше ден, в който да не ми се обади , да не ме попита имам ли проблеми,да ми вдъхне увереност и надежда ,с неговата ведра усмивка...Тази усмивка се чувстваше и когато ми говореше по телефона...
Ще го запомня винаги добре облечен , ухаещ на чистота , усмихнат ,със запалена пура в ръка...
От не малкия си жизнен опит съм се убедила,че външната чистота е огледало на вътрешната,на душевната чистота...
Димитър Янков за мен си остава човекът,който ме покани в политиката и ми
гласува доверие,за което ще му бъда цял живот безкрайно благодарна!Благодарна съм на съдбата ,че ме срещна с него-човека,който беше постигнал в живота си всичко и въпреки това се работеше и се бореше,не за себе си, а за местните хора-да живеят по-добре,да се решават техните проблеми!
Затова тръгнах след “Либерален съюз”,след Димитър Янков ,защото и аз така
виждам нещата.
Магдалена МАНДУЛЕВА-
ексобщински съветник и екскмет на Община Несебър
НЕ ИЗПУСКАШЕ НИЩО ОТ ПОЛЕЗРЕНИЕТО СИ
Към книгата “Ин мемориам-Димитър Янков”-съставител и редактор Максим МОМЧИЛОВ
Говореше тихо.Не обичаше бързият разговор.Почти винаги в разговора се усещаха нотки на хумор,ирония и най-вече самоирония.Обичаше да беседва с приятелите си. Ясно и точно определяше нещата с тях.В отделни случаи и при необходимост беше и рязък.
Използваше умело силите,възможностите,знанията и трудоспособността на хората
с които работеше на равна нога.Винаги обаче разграничаваше границите на своята територия-дали като низов управител или собственик на хотели.
На времето,а и в по-късен период, изказваше съжаление за първите години на
демокрацията,когато се стигна до разграбването на комплекса,за пропуснатите
възможности по-голям брой местни хора да участват в приватизацията на материалните активи.
Общуваше непринудено с приятелите си,споделяше весели случки от преди и след “демокрацията”.Не употребяваше алкохол и не настояваше и не настояваше другите да пият.На чужда маса предпочиташе да стои встрани,да не се превръща в център на внимание,макар че беше известен човек.Беше забележителен с
неизменната пура в ръка.
С непрекъснатото повишаване на образователната си квалификация разви и усета си към извършващите се коренни промени в сферата на туризма.Беше
особено внимателен при обсъждането на договорни отношения,качеството на обслужва не,грижа към персонала.Не изпускаше нищо от полезрението си, особено когато ставаше въпрос за западноевропейски партньори.Те от своя страна му имаха пълно доверие,което се изразяваше в отпускане безпроблемно на кредити за ново строителство срещу туристически услуги.
Притежаваше ярко изразен твърд характер,благодарение на който поставяше за решаване проблемите на общината решително,без заобикалки и без никакви
кол***ния,тъй като познаваше в дълбочина цялата проблематика.В един определен момент обаче бремето,което беше поел върху себе си ставаше все по-непосилно.
Винаги е уважавал институциите.Познаваше много магистрати.Някои от тях се радваха на приятелството му.Станеше обаче въпрос за полицията,настъпваше
мълчание и сменяше темата.В една ситуация,при едно специфично съдебно дело,се съгласи да върне заведението “Капитанска среща”,на което беше дългогодишен
арендатор,с аргумента,че става въпрос за местни хора.
На младини нямаше достатъчно време да се занимава с децата.Грижите по тяхното отглеждане и възпитание беше на съпругата му Регина.Гордееше се със си на,личеше голямата му слабост към дъщерята.Всячески им помагаше в израстване то им като хора от туристическия бранш.Обичаше много внучките си.След всяко за връщане от чужбина им носеше специални подаръци.Свидетел съм на телефонни разговори с тях,които бяха много интересни.Обичаше да носи стилни маркови
дрехи с актуалните цветове за сезона .Шофираше лично автомобила си “Бентли” и джипа “Порше каен”.
Признаваше си,когато е извършил грешка.Ценеше,тези от своите приятели, които говорят открито за нелицеприятните неща и му показват грешките.В същото време отбягваше срещи с хора,лицемерни и излъчващи фалш.
Независимо че имаше условия възможности се отказа от кариерата на
депутат и според мен това бе грешка от негова страна.Отказа и никога не се е движил с охрана,нямаше личен шофьор с аргумента: “Не искам и други да пострадат покрай мен”.Беше отлично запознат с обстановката в региона и страната и не допусна близост с групировките.
Поради голямата си информираност беше постоянно търсен от медиите и обичаше да контактува с тях,въпреки редакционната им политика,която понякога безпричинно беше насочена срещу самия него.
Знаеше много за случилите се и случващите се неща в туризма и стана не заобиколим фактор за региона.Кончината му го превърна в още по-изключителна личност.
Яни НИКОЛОВ-
ексгенерален директор на ДФ “Слънчев бряг”
УБИЙСТВОТО НА ДИМИТЪР ЯНКОВ Е ПОЛИТИЧЕСКО
Убийството на Димитър Янков в Бургас е политическо.То е такова не само за щото бе убит председателят на Общинския съвет,а и защото той се бореше срещу съществуващото статукво,станало нарицателно за корупция,а и бе най-сериозният кандидат-кмет на Несебър.И това в голяма степен е определящо убийството като политическо.
Всички убийства до момента,и показни и не дотам показни,говорят,че така наречената борба с организираната престъпност е пълна фикция.А това е показател но,че сегашният министър на вътрешните работи Румен Петков и тази прокуратура са напълно несъстоятелни.И убийството на председателя на Общинския съвет-Несе бър е поредното доказателство за моите твърдения.
Румен Петков обаче трябва не само да бъде махнат от своя пост,но и да му бъ де потърсена наказателна отговорност.
Волен СИДЕРОВ-
председател на пп “Атака” пред агенция “Фокус”
ВСИЧКИ НИЕ СМЕ МУ ДЛЪЖНИЦИ
За книгата “Ин мемориам - Димитър Янков” с автор Максим Момчилов
Познавах Димитър Янков повече от тридесет години като съгражданин.По
непосредствените ми контакти,впечатления и взаимоотношения с него обаче са от по следните петнадесетина години,когато бях и общински съветник и кмет на Община Несебър,а след избора ми за председател на Общинския съвет,на практика се превърнах в негов пряк приемник.
Той беше работодател на множество хора и техните семейства.Всички го
уважаваха и съм сигурен , че са му благодарни за това,че милееше за местните хора,помагаше им безрезервно и безкористно.
Беше човек на действието,но същевременно с това и много искрен, точен и
земен.Като общински съветник и председател на комисия, вземаше принципно отношение по всички най-значими въпроси, касаещи състоянието и развитието на Общи на Несебър.Както тогава,така и впоследствие,когато беше избран за председател на Общинския съвет,се вслушваше в мненията на общинските съветници,и проявяваше уважително отношение към всеки от тях.Той работеше не само всеотдайно за просперитета на Община Несебър,но и за общото благо на интересите на местните хора.Едва ли могат да се изброят всички,на които е помогнал в беда.Той не просто помагаше,а вършеше това с удоволствие.Това няма как да бъде забравено.
И като председател на Общинския съвет,и като общественик,работеше
неуморно, и ежедневно с действията си доказваше своята компетентност и възможности за лобиране не само за настоящото,а преди всичко,за бъдещото по-ефективно развитие на Община Несебър.
Димитър Янков беше твърд по характер,но и човечен и великодушен,откровен ,отговорен и изпълнен с енергия и всеотдайност човек.Като един от първите хора в българския туризъм,той беше не просто работодател,а хотелската база, която
управляваше се превърна в еталон за развитие на туризма,който следват неговата дъщеря и син.
Неговите успехи в туризма са и успехи на Община Несебър.Затова всички ние сме му длъжници.
Мир на праха му!
Янаки СТОЯНОВ-
бивш общински съветник,
кмет на Община Несебър и
председател на Общинския съвет
КАТО ПРЪВ МЕЖДУ РАВНИ
Към книгата “Ин мемориам-Димитър Янков”,автор Максим Момчилов
Беше мъж,който държеше на думата си.Във всяко едно отношение.Не само
като председател на Общинския съвет,а и в човешките взаимоотношения.Имал съм възможност многократно да се убедя в това.И не само аз.Затова смятам,че малко или повече, всички ние,които сме се родили,живеем и работим на територията на община Несебър,сме научили по нещичко от Димитър Янков-от неговия опит на
общинар,общественик и бизнесмен.
Така се получи,че през последните осем години имах възможност да общувам с Янков като редови общински съветник,а в следващия мандат,и като председател на комисията по териториално-селищно устройство.Всички знаем колко висок бе социалният статус на Янков,но той никога не наруши общоприетия принцип за
взаимоотношенията председател-съветници: “Пръв между равни”.
Неговата деловитост се проявяваше при разпределението на материалите за
работата на комисиите,а и по време на заседанията на местния парламент,където не допускаше политиканстване и празно говорене,което смяташе за алабализъм.
Не само от това можем да се поучим.И не само на мен правеше впечатление, че Янков степенуваше възможното,вероятното и сигурното в решаването на
общинските дела.Това също е поучително.Както и съобразяването на средствата за постигането на целите,които си поставяше,като пръв между равни.А и в бизнесделата.
Благодарение на атмосферата,създадена от Митко,местният парламент се
превърна в школа на отговорността,а решенията ни като общински съветници придобиха реална тежест.Самите ние като съветници придобихме увереност да действаме и в ежедневния живот много по-решително и отговорно.
Днес,не съм общински съветник,а кмет.Янков не е вече между нас.Времето
не му стигна за делата,които смяташе да предприеме.Но школовката,наложена от него си остава пословична.
Николай ДИМИТРОВ-
общински съветник /1999-2007/,настоящ кмет
на Община Несебър
БЕШЕ ТОЛКОВА ВИТАЛЕН-УСМИВКА И СЪРЦЕ
Вестта за кончината на Димитър Янков ме потресе и ме върна и продължава да ме връща към началото на запознанството ни преди десетина години,
прерастнало в сърдечно приятелство.Затова изразих готовност да напиша тези няколко реда за книгата за Димитър Янков,чиито първи тираж се превърна в търсено четиво и се изчерпа за дни.
Не мога да повярвам,че с всеки мъртъв е и той.Беше толкова витален човек-усмивка и сърце,преливащо от вяра и възторг.Но нищо не е вечно.Животът е
толкова непредсказуем.А всичко беше сякаш вчера,толкова неотдавна.Митко е в небитие то,но слънцето още грее,животът се плиска в своя бряг, и още, и още, ще се нижат дни и нощи.
Оценката и признанието за един човек,починал внезапно, обикновено идва със закъснение и едва с течение на времето осъзнаваме истинската им човешка
стойност.Но и с днешна дата може да се каже,че Димитър Янков беше изключителна обществена личност и професионалист в сферата на туризма. Завинаги ще помня неговата неукротима жизненост,чувството му за хумор,обичта към семейството,невероятното приятелство.
Той се пресели там,отдето никой не се е върнал.Но не напуска сърцата на
тези,с които е живял и работил.Те никога няма да го забравят и ще го носят в своите сърца.Защото Митко им остави своето огромно,пълно с обич сърце тук,на Земята. Това е щастието за паметта на отишлите си от нас.
Без сметка дайте своя земен дял,и като него спомен оставете!
Ангелина КОРУДЖИЕВА-
експредседател на Окръжен съд-Бургас,адвокат
За бързите крачки на бавното несебърско време
“Това е нещо като разказ за разказаното»-за книгата «Приписки към Времето» на Максим Момчилов
Документирал ги е до една журналистът Максим Момчилов и то в продължение на цели 18
години. Преди време му хрумва да събере по-важното от написаното през този период в една уникална документална книга със заглавие “Приписки към Времето”, за да припомни на хората първите бурни и романтични години на прехода, последвалата промяна в държавата, в малкия край морски град Несебър и околностите, и в тях самите. Ето как лично той определя своята кни га:
“Това е нещо като разказ на разказаното. Мисля, че може да се направи асоциация с хубава
пиеса в театъра - гледаме едно представление и след време отиваме да я видим пак – със същи те актьори или малко по - други. Тази книга наистина може да мине като разказ на разказаното –разказано, но малко по - късно, вече по - смислено. В нея има персонажи, включително и президент, и един вицепрезидент, и един бивш министър председател, и ... повече и по-малко известни личности... Имам и интервю с един граф.
Това не е история, а публицистика. Друг е въпросът, че публицистиката някой път се
превръща в история. Като препрочитах някои от нещата, които са писани не само в 88 година , но и от годините на прехода, включително и във втората половина на 90-те, и в началото на новия век – ами те звучат така, сякаш са казани и написани вчера или днес, и стигнах до изво да, че миналото ни не e преминало,
а в някаква степен то е непредвидимо и...предстои. Защото само 18 години човек назад като се върне и като се опита да си пропомни някои неща, вижда, че в паметта на някои хора просто са се появили такива бели петна –та направо им се е избелила паметта. И се получават едни такива биографии в днешно време – едните съкратени до 88 година, а други обогатени след 89. В последно време специално за Несебър, който е обект на широк медиен интерес, взе да се получава така, че едни хора в понеделник имат една биография и един принос, до сряда имат още по-различен, а до петък –съвсем друг. И това не е само до хора, които олицетворяват институции, а има и такива с разни мании. Просто демокрацията даде възможност за такива мутации в хората, че се получават интересни журналистически находки".
Стаматина НИКОВА-
Българско национално радио
ТАЗИ КНИГА НЕ Е БИЛА НАПИСАНА ЛЕСНО
За “Приписки към Времето” и нейния автор Максим Момчилов
Иоаникий,д-р по богословие-
Митрополит Сливенски
Всеки човек когато почувства своето признание и тръгне по правия път в живота остава трайни следи в сърцата на хората.Вие,г-н Момчилов, избрахте трудния и тежък път на будителя в областта на журналистиката и публицистиката,път по който се отстоява истината, всеки ден, всеки час.
Не е леко да пишеш за истината,да изправяш падналия,да чистиш нечистия,да
сочиш верния път на добротата,спокойствието и красотата.Точно за това Вашата книга “Приписки към Времето” има особена стойност и е принос в обогатяването на българската публицистика. В нея е вложена не само мъдрост , не само любов, не само истина , но и смелост, твърдост и последователност .
Вие сте се убедили ,а чрез Вас и читателската аудитория,че всяка борба е трудна, но най-трудна е словесната борба.Именно тази борба обаче оставя най-дълбоки дири в сърцата и душите на читателите.Ще минат години, векове, но духовната сила на
тази борба не ще намалее, а ще обогатява любознателните и добронамерените.
Човек обича истината, но понякога не намира точния ориентир към нея. За това служат книгите ,а Вашата книга е типичен пример в това отношение, защото тя
може да служи като пътеводна звезда,която огрява и направлява лутащия се в мрака на живота.Защото “Приписки към Времето”принадлежи към онези книги,които ни учат, без да ни наказват,без да искат от нас дарове или пари.Книга,която ако я запиташ , не
крие нищо от тебе,ако не я цениш,не ти се сърди,ако си невежа,не те подиграва.
Тази книга не е била написано лесно,тъй като тя отразява изпитанията и
несгодите,които ни съпътстват в отстояване на истината.Именно затова обаче тя е
своеобразен ореол за Вашето постоянство в отстояването на Свободата на словото за мъжеството в изпитанията,за любовта при несгодите,за търпението при несполуките.
Преди много векове се е предпочитало живото пред писаното слово.Но живото слово достигало до тесен кръг хора и малцина подпомагало и предпазвало.А колко
възвишено е доброто писано слово.То остава не за дни и седмици,не за години и векове,а за хилядолетия,за вечни времена.Вярно е, че живото слово бързо се разпространява, но и бързо изчезва, бързо трогва, но и бързо утихва ,бързо се възприема,но и бързо се забравя, бързо пленява ,но и бързо избледнява.
На този фон изпъква силата на словото в “Приписки към Времето”, произтичаща от Вашето умение да се изразява много с малко думи.И това прави книгата още по-ценна и мъдра.Една от онези книги,чрез които се предава като по мост мъдростта между поколенията.
Днес “Приписките” вече не са само Ваши,те имат своя самостоятелен живот в
обществените библиотеки и читални.И ние заедно с всички се радваме и благославяме Вашите трудове,та и в бъдеще да принасяте мъдрост с написаното от Вас,защото уместно казаните думи са като златни ябълки в сребърни кошнички /притчи Сол. 25:11/.
Надяваме се, че Бог невидимо ще осенява Вашата дейност и ще подкрепя Вашите
усилия за нови творчески постижения на попрището на журналистиката и публицистиката.
Да се множат Вашите трудове и все така да получавате признания за проявите на висок професионализъм и гражданска позиция като журналист, публицист,издател и общественик.А така повелява и официалният Ви статут на експерт - член на Европейския форум на експертите, с който сте удостоен от Академията за лидери с принос към развитието на страната в областта на медиите и българската култура.
Нека има повече книги като “Приписки към Времето”!
За книгата “Приписки към Времето” и нейния автор Максим Момчилов
Всеки човек,посветил усилията си на едно благородно дело,не усеща как изтича Времето като песъчинки в пясъчен часовник.Журналистиката е точно такова дело-с
напрежението,с критичността,с винаги търсената прецизно гледна точка,с амбиция та на всеки човек поотделно,на своя народ,и на Човечеството като цяло.
Какво от това Време е уловено в страниците написани от Максим Момчилов във вестника.Или Времето е успяло да отлети?...
Знам,че всеки час,всяка минута от Времето са оставили своя знак върху скалата на усилието в продължение на близо 50-годишната история на вестника.Знам,че
освен вестникарските страници,и Паметта е съхранила редове-и,че там има всичко:
радост,самочувствие,огорчение,надежда.Но огорчението от ударите на хора, за които Словото е препятствие,винаги се стопява от победата.
Арестуваният вестник “Слънчев бряг” си запази Слънцето въпреки ударите,и излезе от своя затвор-свободен и още по-силен.Той информира, радва,окрилява,
коментира,анализира,бичува,и е обичан и уважаван не само в несебърския край,а и зад пределите на страната.
Това е така,защото вестникът е насочен към личността,към нейната духовност ,към нейните несрети и битки,към нейните усмивки.Той е подчинен и на историята ,и на настоящето,и на бъдещето.Живецът му зависи от всички,за които е
предназначен,но преди всичко от неговия неуморим главен редактор,от неговата страст да съхрани традицията и в същото време да бъде новатор.
Нека има повече книги като “Приписки към Времето”,приписки на твореца и на духовния водач,какъвто е добрият журналист!
Пожелавам дълъг и интересен живот на вестника и на създателите му,на хората ,които го подкрепят,за да бъде светлината на слънчевия вестник винаги силна и да открива нови и благословени брегове!
Юлия ПИСКУЛИЙСКА-
председател на фондация
МОСТ /медии,общество,семейство,труд/-
София
Страници,които документират Времето,в което живеем
/Резюме за книгата “Приписки към Времето” на Максим Момчилов/
Приех като чест,но и като отговорност да напиша няколко реда за първата
публицистична книга на Максим Момчилов ”Приписки към Времето”.Тя някак те при тиска до стената още със заглавието си.Сигурна съм, че то е озадачило мнозина, до ри ще споделя,че когато изпратих покана до членовете на Дружеството на кореспон дентите за представянето на книгата в Бургас, намериха се и такива, които позвъни ха да питат дали няма грешка в заглавието на книгата.
Грешка няма,а за необичайното възприемане на пръв прочит, но иначе
оригинално заглавие,в блестящия предговор на доктора по философия Пеньо Костадинов е написано достатъчно,и смятам за излишно до го повтарям.
Моята територия е заредена с друга атмосфера, по-емоционална може би,но надявам се,не по-малко точна от написаното в книгата.И понеже става дума за
страници,които документират Времето в което живеем,написах думите,които смятам за уместни.Разчитам да го приемете като принос в оценките за днешния ден,на което посветил усилията си и самия автор.
Може да не ви се вярва,но подготовката на книга като “Приписките” според мен е много по-труден и неблагодарен избор в сравнение с всички други
литературни и журналистически жанрове.Нейните страници не се четат на един дъх. Оценка та за тях е винаги многозначна.Колкото и да си безпристрастен, територията на Времето,което описваш,винаги достига до границите на личния ти поглед, настроение, убеденост,кол***ния…
В замяна на това,истината залостена между кориците с годините придобива блясъка на старо злато,налага се с още по-голяма сила.Дори самият автор,когато след време разгръща творението си,го оценява по различен начин.
Неизбежно е.
Променяме се всички,а това,което остава непокътнато е писаното слово.То не гори,не избледнява и,ако в него сме заложили заряда на Истината,ако искрено сме се опитали да го направим,писаното слово е вечно.
Навярно заради това приемаме като празник раждането на всяка нова книга. Понякога тя е единствената ни възможност да се докоснем до Вечността.
Пожелавам такава съдба на книгата “Приписки към Времето “ и на автора й Максим Момчилов.Надявам се,че тя е само първата от една бъдеща хубава
поредица.
Димка ТАШКОВА-
председател на Дружеството на кореспондентите
към Съюза на българските журналисти-
Дончо ИВАНОВ
Нека има повече книги Като»Приписки към времето».Дано и други колеги намерят сили и средства да "консервират" в книги летящото време,както е направил този автор. Хрумването му да направи от вестник книга може и да не е оригинално,но е интересно само по себе си.
Веселина ИЛИЕВА
Не се съмнявам,че Максим е написал нещо стойностно след като Пеньо Костадинов е автор на преговора към книгата «Приписки към времето».
ДИМИТЪР ЯНКОВ In Memoriam
Публицистичен сборник – второ допълнено издание.
Съставител - Максим Момчилов
Рецензия от Пеньо КОСТАДИНОВ-
доктор по философия
„Знам, че в този свят стават странни неща. Това е едно от малкото, което наистина съм научил през живота си”.
Лудвиг Витгенщайн,
философски гений на ХХ век
Убийството на Димитър Янков, бе едно от тези странни неща, които се случиха почти преди повече от година и половина,но продължават да поставят мъчителни въпроси. Болката за неговите близки от трагедията още не е утихнала и едва ли някога ще утихне съвсем.Същевременно продължава ожесточен обществен д***т за ролята, значението и ценността на Димитър Янков, като мениджър от висок ранг и общински ръководител с принос за повечето от хората в Несебърска община. В отделни медии, продължават да се правят срамни, жалки опити за омаловажаване и дори очерняне на жертвата и за оправдаване на неговите все още неразкрити убийци. Всичко това прави темата Димитър Янков твърде актуална за обществеността, което наложи издаването преди година на публицистичния сборник „ДИМИТЪР ЯНКОВ In Memoriam”, чийто тираж бързо се изчерпа.
Сега можем да видим неговото второ допълнено издание, в което се разкрива цялостният, истински, обаятелен образ на Димитър Янков. Такъв, какъвто е съхранен в душите и сърцата на неговите многобройни приятели, партньори и съмишленици, повечето от които,безспорни авторитети в обществения ни живот от близкото минало и настояще.
В книгата,под редакцията на известния журналист Максим Момчилов,се прави завършен, цялостен опит да се каже обективната истина за живота и делото на Димитър Янков, като за един от уважаваните приживе хора в Несебърска община, който съвсем не случайно стана нейн достоен председател и остана такъв до края на дните си. Показателно е, че за неговите изключителни личностни качества и способности с почит и респект разказват както експредсе дателя на Общинския съвет Красимир Косев,така и бившите кметове на общината: Васил Киров, Андрей Сариев, Янаки Стоянов, Магдалена Мандулева и разбира се,настоящият кмет Николай Димитров, който е бил общински съветник във времето, когато Янков беше председател на общинския съвет в Несебър.
Думи на уважение и признателност за благородството и компетентността на Янков споделят още доц. д-р Андрей Захариев, председател на Националната асоциация на действащите председатели на общински съвети в страната, Иван Витанов бивш областен управител на Бургаска област, Ангелина Коруджиева, бивш председател на Окръжния съд в Бургас, както и известният настоящ български политик и депутат Волен Сидеров.
Сборникът съдържа очеркови скици, изказвания и интервюта с Янков направени през годините от такива известни имена в нашата журналистика като Румяна Пенкова и Мария Кехайова от вестник “Дневен Труд”, Веселин Пренеров от ТВ Канал 0, Катя Касабова и Силвия Шатърова от “Черноморски фар”, Катя Иванова от “24 часа”, Божидар Божков от “Сега”, Евгения Джорджева от “Пари”.
Прибавени са още и страници със спомени за Янков от такива известни деятели в сферата на туризма като Яни Николов, ексгенерален директор на „Слънчев бряг”, настоящата изпълнителна директорка на комплекса Малина Стратиева, ексдиректора на „Елените” Николай Каръков,вицепрезидентът на Генералната централа на браншовите синдикати в България Благой Василев и др. Но като, че ли най-точното смислово обобщение за значението на Янков за цялостното равитие на община Несебър прави писателят Владо Даверов, сценарист на култовия филм „Вчера” който направо казва, че „хора като Димитър Янков са висока топка”.Не
що повече,Даверов посочва и кой е извършител на най-знаковите убийство в периода на прехода.
ДИМИТЪР ЯНКОВ In Memoriam е книга за един достойно изживян живот, за пътя на един почтен човек изцяло отдаден на работата и семейството си, който умееше да се вслушва в чуждите грижи, молби и искания и да помага на хората, доколкото му позволяваха силите до самия край на смисления си живот.
Очаква се тя да се превърне в търсено четиво на книжния пазар.
ЗА ВЕСТНИКА ПРЕВЪРНАЛ СЕ В КНИГА
Рецензия за „Приписки към Времето” от Максим Момчилов,изд.”Марам”-Несебър, “Логос принт”-Бургас
д-р Тодор ГЕОРГИЕВ-
доцент в Центъра за хуманитарни науки
на Бургаския свободен университет
Три са основните теми, в които,при цялото му многообразие,може да се вмес ти съдържанието на книгата „Приписки към Времето” от несебърския автор Максим Момчилов - съдбата на вестника”Слънчев бряг” и визията на автора за журналистиката; вестникът ,общината и местната политика; Несебър и несебърчани с техния поминък,туризма,и с тяхната културна идентичност,отразени във вестника.Организираща, рамкираща и най-преживяна личностно е първата тема-биографията на вестника „Слънчев бряг” /от 2002-“Слънчев бряг прес”/ като неразделна част от летописа на българската преса през последните две десетиле тия.Селекцията и подредбата на публикациите е такава, че
късовете действителност са представени не сами за себе си,
а с мисъл за националния контекст, не толкова информативно, колкото оценъчно и с позиция - като перипетии и маркери на една история, историята на българския преход.В книги от подобен род авторството в подбора и монтажа на материала е поне толкова важно,колкото авторството в писането.По разбираеми причини-община Несебър е фокус на интензивно проявени обществени процеси, случилото се в нея е презентативно ,типологически забележимо.Книгата има двойно качество-на самостойно по значението си четиво,и като източник за бъдещи изследователи и историци.С присъщата си интелектуална ирония Момчилов пише: ”(Възможно е) описанието на действителността в несебърския парламент (да се разглежда някога) като приложение на енциклопедията на афоризмите”(с.345).Повтарящите се тук и там в книгата заглавия и фрази,определения и заключения,са най-забележимият израз на авторовото философско-публицистично мислене и подход,съсредоточени около значими журналистически теми. Именно наличието на авторски идеи-лайтмотиви
придава на тази твърде оригинална книга свързаност
не толкова хроникална,колкото в дълбокия мисловен план.Един такъв постоянен въпрос, голям и многоаспектен, е въпросът за журналистическата истина.За същността на журналистическата истина теорията се произнася във връзка с полемиката за журналистическата обективност и за социалния факт.Напоследък терминът обективност се избягва или се употребява несамостойно, включен в синонимна верига заедно качества от морален характер като честност, правдивост, вярност към изобразяваното или в близки оценъчни ракурси вместо: неутралност, безпристрастност, пропорционалност,балансираност,умереност и пр. Все повече преобладава становището,че обективността е изпразнен от съдържание етикет.Що се отнася до дефинирането на социалния факт,няма вече съмнение,че фактът е конструкт, че самото словесно обозначаване класифицира нещата. Авторът на книгата
споделя едно релативно понятие за истината,
според което истината се договаря в диалог и към дадени обстоятелства; тя е постигнатият консенсус между заключенията на признати експерти по въпроса.
2
В какви аспекти публицистът Максим Момчилов разсъждава за истината в социума?В полемичната бележка „Няма една истина за всички” се подчертава, че в сферата на човешките интереси,на обществения и частния живот,който медиите правят публичен, няма общовалидни истини.Колкото в едно общество различието е в повече,което означава,че то,обществото,е по-развито и хората в него са по-свободни,толкова повече ще са субективните истини и толкова по-голяма ще е ролята на медиите като инструмент на диференциацията,но и на интегритета в обществото.
Желанието да схванем и да се съобразим с истината на другия е най-важният императив на бъдещето.Вестникът е този, който не се задоволява
с делението на истината на „царска” и „пъдарска”,
който търси да улови и да отрази многообразието от гледни точки, но и да ги сближи и да осъществи „несигурния и рисков баланс между управляващи и управлявани”(с.383).
Журналистиката има професионален дълг към истината, методология и дисциплина за нейното установяване.Като цяло тя е специфично оборудван апарат със свои селективни, рамкиращи и подреждащи похвати за нейното публично търсене и не толкова инстанция на крайната и най-дълбоката истина,доколкото последна истина няма.Нещо повече:„В крайна сметка последната ерес би могла да се окаже утрешна мъдрост”(с.345).Ценно е не само признанието за обратимостта във времето и за парадоксалността на истината,но и разбирането, че журналистиката не простира своите претенции да се произнася сама за истината, медиите по-скоро играят ролята си, проправяйки пътя към нея,добивайки фактите и осигурявайки достъпа до тях,правейки своите интерпретации,насърчаващи читателя да участва в търсенето й.
Журналистите имат правото да не бъдат безпристрастни,да изказват и отстояват своя истина с убеденост и вяра,но
трябва да помнят ангажимента си към фактите,
да допринасят за формирането на едно рационално и трезво публично пространство, в което се спазват правилата на д***та, зачитат се равнопоставеността и културата на аргумента.Свалянето на градуса на политическите афектации, замяната на еуфоричната убеденост с размисъл,знание и доказателство се отразява положително на демокрацията,медийното посредничество и управлението на обществените дела.Няма гаранции,че искреният,воденият от сърцето и ума си журналист няма да сбърка.Труженикът на истината има право на човешка грешка,но не и на небрежност към факта и съзнателна фалшификация,право на развитие и промяна, но не и на безпринципно нагаждане и конформистка безгръбначност.
Пръснатите тук и там разсъждения на философа и публициста Момчилов за природата на журналистическата истина са подстъп към задълбоченото й осветляване.Въпросът за истината е методологически свързан с теориите за отразяването и за моделирането на действителността,с концепцията за действителността като медийна конструкция.Теоретически този възлов за журналистиката и за всяка друга форма на усвояване на действителността въпрос е свързан с гносеологията ,с логическото познание, изобразяването и духовната дейност, които по Аристотел отразяват действителността такава,каквато е,такава,
3
каквато общественото мнение смята,
че е,и такава,каквато ни се иска да бъде.В обществено-практически план въпросът опира до активността на журналистиката,до инструментализирането на медиите с оглед доброто управление на обществото и човешкото поведение.
В начина на мислене и говорене авторът,удостоен през 2006 със Златния знак и сертификата на Академията за лидери с принос за развитието на страната към Европейския форум на експертите,даващ му официален статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на медиите и развитието на българска та култура,проявява достатъчно характер,последователност и конструктивност. Има ясното съзнание,че
носи отговорност за думите си,
остри и шлифовани,а в някои случаи /може би/ неприятно иронични.Че почти всички основни въпроси,по които се произнася и от които зависят статусът,рейтингът и успехът на медията са без лесни,еднозначни и окончателни отговори.На философа и практика е присъщо разбиране за противоречивата природа на основните категории,в които се мислят и управляват обществото,медията и журналистическото поведение. Наистина няма общовалидни и всеприложими рецепти за редакционна независимост, за издръжка на изданието,за спечелване на публиката,за контрол върху властта,за въздействие на медията,няма абстрактни модели и точни мерки,пасващи идеално на конкретна медия и конкретна комуникационна ситуация. Все пак научно моделиране и точни измервания са необходими,но с мисъл за ограниченията,за степен на адекватност,обусловени от зрителния ъгъл и методологията.Кризата на общовалидността е метафизичен проблем,производен от постмодерната ситуация,и специален проблем на науките за комуникациите.Но авторската реакция на този проблем е неочаквано стойностна-стремеж към яснота и прецизност-колкото по-алтернативна и дифузна е теорията,толкова по-предпочетени са точността на съдържанията и лаконизмът на изказите. Духът на философския релативизъм,
осигуряващ широта и спокойствие на погледа,
сякаш е подконтролен на манталитета на публициста, винаги стремящ се да стои здраво в реалностите и да анализира проблемите в дълбочина.
Вестникът „Слънчев бряг прес” съществува в заможна община,в условията силен местен пазар и развиващи се културни процеси.Но фактът,че поддържа висок рейтинг,че е предпочетен от читателя,се дължи преди всичко на ръководството и работата на неговия главен редактор,който следва принципна линия на поведение повече от две десетилетия.Когато разсъждаваме върху въпроса дали несебърският вестник може да бъде модел на просперираща регионална медия, следва да отчитаме субективния фактор.Вярно е, че общини с показатели на икономическо благосъстоя ние като Несебър се броят на пръсти, и тази община в някакъв смисъл е образ на желаното бъдеще. Но още повече е вярно, че
икономическата детерминация не бива да се абсолютизира,
че елементи от опита на екипа притежават перспективата да бъдат интересни и полезни за онази част от гилдията, която работи в толкова неосигурената сфера на местната преса, но и в по-широки кръгове.
Най-тънката струна на вестника опира до функцията му да създава и под държа общност и чувство за общност.Емоционални и поетични са публикациите, посветени на уникалността на Несебър,на неизразимата,будеща възхищението на
4
пишещия,природа на несебърчанина.Авторът идеализира духовността на местния човек,който иначе в ежедневието си е доста делови прагматичен,акцентира изконн ата му връзка с морето, открива в местното битие прастари митологизирани черти,предвечна красота и хармония на движението.В същност заможност и самочувствие са вградени в манталитета на несебърчанина.Принадлежността към несебърската общност се преживява,ако не като нещо изключително,все пак с известна доза задоволство. Вестникът насърчава това социално-интимно чувство, неговата градивност, доколкото то преминава в гражданска ангажираност.С този подход на емпатията вестникът достига до всеки,
улеснява мисията си да формира гражданска култура,
да оправдава статута си на „своеобразен орган на самоуправляващата се общност, а не на общинския съвет или кмета”.В портрета на несебърчанина,който неусетно се наслагва от втория план на публикациите,има специфична културна подплата. Мозайката от култури,върху която се надгражда съвременния космополитен дух на несебърчанина,му дава предимството да се чувства като риба във вода в мултикул туралната туристическа среда.
Стъпвайки върху професионалния регламент за плурализма,вестникът осъществява обществен контрол над политиката;при това критикува персонално,с конкретни факти и аргументи. Опитва се да предложи свързан, цялостен и кохерентен „свят на вестника” срещу „хаоса в управлението”,да защити антитезата „властта разбърква”-„вестникът подрежда”.Като интерпретира събитията и процесите в общината,
вестникът поставя теми на деня,
някои от които впоследствие изгражда,прави ги авторски,свои.Една такава тема, присъстваща в серия от публикации,е за културата на (не)съгласието.Тезата на Момчилов не е абстрактна,а е плод на наблюдения върху работата на местния парламент.Обратно на литературно-народоведската констатация,че по природа българинът не е разположен към единение и консенсус,авторът показва механизма на вземане на решения в общинския съвет като измама,спекула с консенсуса.Настина всички решения са публикувани в сайта на общината.Но какво от това? Невидимата за обществеността част от подготовката на решенията е разпределението и спазаряването на изгодите между общинските съветници.Дежурните „тематични” мнозинства се правят на тъмно и се реализират в опасно безмълвие.Няма демонстрация на политическа идентичност,липсват публичност и д***тиране на алтернативи, частният интерес се разпорежда безконтролно с общински блага.Оценката на автора е категорична: „Общинският съвет няма политически образ. Доминират личните интереси, които дори не се маскират като обществени или партийни” (с.398).Наистина Несебър е точното място в България,където тенденцията за обсебване на местната власт от хора на бизнеса или подставени от него лица се видя като през увеличително стъкло. Ето защо анализите и оценките на автора за изборните резултати и създадената от тях мандатна конюнктура
са валидни в националния контекст
-повече местни и „независими” играчи, зад които се маскират крупни интереси,по-малко „парашутисти” на големите партии, намалено влияние на партийните централи, по-широк и по-манипулируем спектър на представителство в органите на общината, подвижни и безпринципни местни лобирания.
5
Това,че Момчилов прави от вестника мегафон на критиката,е следствие на саморазбирането му за ролята на журналиста,както и на професионална подготовка и можене.Не трябва да се подминава, че този автор изявява критическо-аналитическия си афинитет по време,когато подобна журналистика става все по-дефицитна в национален мащаб.Друга характерна черта на авторския подход е саморефлексията, непрекъснатото вглеждане в направеното,в извървяния път със съзнанието за приемственост,за трайни ценности и постижения,както и с усещане то за движение,за нови предизвикателства, за съпричастност към промените и неблагополучията в общината.За годините на своето съществуване несебърският вестник се вкоренява в местния социален пейзаж,става нещо повече от тези, които го списват-
една институция с традиция,
с присъствие на регистратор и медиатор,но и на наблюдател и интерпретатор на процесите в несебърския регион Непрекъснатото връщане към миналото по повод рождената дата на вестника съвсем не е самолюбуване,а търсене на опори ,коригиране на фокуса, препотвърждаване на формулата на съществуването.
Ако отношенията медия - власт преживяват след тоталитаризма пореден етап на развитие, същински нова за нашите условия е релацията медия-бизнес.Във възгледите и коментарите на автора се наблюдава известна еволюция,която отразява влиянието на собствения опит,и натрупаните в теорията и практиката разбирания за ролята на пазара, за съотношенията между икономическите интереси и социалните ангажименти. В началото на демократичния преход у нас доминираше схващането,че пазарът е единственият фундаметален регулатор на човешките отношения,а законите на демокрацията едва ли не се отъждествяваха със законите на пазара.Такава беше естествената реакция на едно продължително пренебрегване на пазара,което моделира ценностната система и възпитанието на няколко поколения. В тази посока е интересна полемично звучащата бележка „Законът на информацията срещу логиката на пазара”, в която четем: „Днес все повече се налага философията, че
информацията е стока като
всяка друга. Само законите на пазара трябва да служат за регулатор,защото законът на парите се изправя срещу логиката на информацията” (с.80).Напълно в духа на времето и търговските нрави вестникът търси адаптацията си към пазара-имайки съзнанието,че му предстои труден процес на научаване как в новата комерсиална среда да прокарва и отстоява идеалното гражданско начало.
Интересно е, че самият вестник просвещава читателите, като разсъждава гласно за новите обществени отношения, за диалектиката на частния и личния интерес, която трябва да се усвои от хората.По всичко личи,че са положени усилия да се изградят легални принципни отношения с корпорациите-спонсори и поръчителите на реклама, така че вестникът да бъде „адекватният посредник” между бизнеса и гражданите, а създателите му да могат да заявят: „...”Слънчев бряг” на този етап не е и не може да бъде чисто пазарен вестник. По функции той си остава общински, социален вестник.” (с.197). Икономическият и журналистическият (общественият) интерес,
икономическата и информационната логика имат
6
общи точки,могат да бъдат съвместявани.Що се отнася до журналистическата информация,тя е,и не е,стока като всяка друга.Както е известно,тя редовно се предлага на цена по-ниска от себестойността,но в крайна сметка издръжката й се включва в цената на рекламирания-продадения продукт.Това е така защото,както
авторът основателно отбелязва,трудът на редакцията произвежда рекламно пространство с различна стойност: „Вестникът предлага едно принадено,спечелено на информационно ниво доверие”(с.387).За тази скрита добавена стойност и за ролята на вестника във формирането на публика от клиенти пише още Уолтър Липман.В случаи като този, когато се навлиза в теорията на журналистика та,възниква въпросът дали вестникът има читатели, които желаят да разсъждават по специални теми.От една страна вестникът вярва, че
има насреща си интелигентни читатели,
а от друга премерва риска-материалите са кратки и сбити,изреченията са ясни и разбрани.Не трябва да се забравя,че местният вестник стига до разнородна публика.
Напоследък в научните среди се заговори за теорията за взаимосвързаното или синхронното общество,според която всяка публика е съвкупност от ангажирана, заинтересована и незаинтерсована аудитория.Вестникът,дори на всяка страница, трябва да предлага достатъчно разнообразие от текстове,така че всеки един от публиката (и най-мислещият) да поиска да прочете поне един от тях. Това на практика означава, че се изпълнява многократно заявената в книгата на Момчилов максима, че вестникът е „на всеки и за всеки”.Изпълнява се и друга старомодна, но вярна максима, че вестникът трябва да стои пред читателя и да го тегли напред.Има и нещо друго-у Максим Момчилов-разбирането на философа за сложността на съдържанието се
среща с инстинкта на журналиста
за достъпната и изразителната форма.Не е случайно,че най-чувствителната тема,която минава през цялата книга,е темата за журналистическото достойнство,разбирана най-широко: като независимост от общинските власти и партийните фракции,от бизнеса и поръчителите на реклама,от натиска на обществения климат и от автоцензурата,от стереотипите в собствените глави на журналиститие и бариерите в перцепцията на публиката.По начало суверенността на публицистическия текст е силно заплашена от намеси и зависимости-по-силно в сравнение с други „дълго отлежаващи” типове текст. Обяснимо е, като се има предвид неговата вплетеност в протичащи на живо процеси, неговата активност по отношение на властта и парите,а може би и спецификата на неговото продуциране и потребление.Тежък, но разпространен случай на зависимост е срастването на редакцията на медията с общината и институциите,преплитането на четвъртата власт в корпоративни интереси.Поради непрозрачност на собствеността в медийния секотр в българското общество изначално витае мнението за тайни унии между изпълнителна власт, бизнес и медии. Няма причини
този синдром да не се отнася
и за местните медии.Вестник „Слънчев бряг прес” декларира,че е управляван със съзнание за недопустимост за срастване или подмяна на функциите с тези,които го финансират,че неговите контакти с управляващите и бизнеса са прозрачни.Главният редактор дава да се разбере,че умее да пази контролна дистанция и респект,че ратува за едно подредено публично пространство,в което всички играчи са в своето поле и механизмите за взаимно сцепление на властите работят изрядно.
7
Както вече стана ясно,позицията на вестника е,че финансирането отвън „не може и не трябва да ограничава информационната политика на редакцията”(с.55). Но ако,както твърди авторът,е вечен конфликтът между власт и свобода на печата,тогава по
законите на конфликтологията
е неизбежно решенията понякога да се постигат „на основата на компромиси между общинските съветници и редакцията”.Както сочи опитът на редакцията, възможности за компромиси в рамките на отстоявани и споделени принципи има,но е необходим диалог между страните,желание за взаимно разбиране,както и за взаимно разграничаване.Вероятно е такова едно схващане за политическо и за всяко цивилизовано поведение като конкретно единство на принципност и компромисност да стои в основата на съгласието,реформирането и напредъка.Работещите в редакцията вярват,че самите управляващи,както и хората,които държат парите,си дават ясна сметка за статута на медиите в обществото,макар трудно да преглъщат тяхната роля на „куче-пазач”, нежеланието им да вървят след победителите.В статията „По отношението към медиите ще ви познаят”, перифразирайки известен библейски текст, Момчилов пише: „...независимостта на медиите е не само право на самите медии, но
и задължение на управляващите.”
(с.318).За независимостта си вестникът се бори,а не говори абстрактно и в абсолютен смисъл-в духа на Донкихотовото въжделение.Когато властта отказва да я признание, това става сигнал за настъпление и борба,в която Момчилов проявява блестящо бойните си качества на публицист,сразяващия си темперамент,умението си да рисува гротескно...Но с надежда,че обществените нрави у нас все някога ще се цивилизоват толкова,че ще се намери „златното сечение” между интересите на пре сата и интересите на управляващите.Във всеки случай формулата „опозиционност на всяка цена” не е редакционна линия на вестника, не защото той е поблазнен от „културата на съгласието”,а защото държи на правото си отразява реално многообразието на случващото се.
Вестникът разчита на читателя да бъде разбран,но е взискателен към аудиторията си.Когато “говори” за себе си и споделя своята идентичност,той не просто приобщава-публиката е неотменна част от самоличността му.От друга страна самоопределянето чрез публиката не означава,че пренебрегва равнището си в угода на читателя.Служенето на публиката и самоуважението,придържането към редакционните ценности,вървят ръка за ръка.Насочен към хетерогенен адресат, вестникът редовно предлага четиво, което
изисква интелектуална реакция.
Не се притеснява да обсъжда пред читателите и с читателите своите проблеми. Дали някъде не е прекрачена критичната граница?Очевидно редакцията е на мнение, че проблемите на публицистиката в гражданското общество не са елитарни, нито вътрешни проблеми на гилдията.Наистина постоянното себевглеждане би било проява на нарцисизъм,ако не ставаше публично и с чувство за реализъм.В публикации, посветени на годишнини на вестника,е очертан неговия образ и характер,обявени са ангажименти и задължения към демокрацията и управлението,обществен адрес: „вестник за всеки и за всичко”,„надеждна, открита и популярна гражданска трибуна”, „един от символите на града”, „катализатор на промените” и др.п.
8
Освен че се дефинира,една мисия се и провежда.Немалко са кратките,но съдържателни статии,които обясняват на публиката платформата и професионал
ния кодекс на работещите във вестника.Разказът за историята на вестника,за перипетиите на неговото оцеляване и растеж също не е излишно героизиран,а по-скоро сериозно-забавен,на места горчиво самоироничен,но и оптимистичен.
Ала физиономията на един вестник се прави не само с информация,идеология и етика,но и с постоянството на своите внушения, с темперамента и ерудицията на основните си автори,с чувството за хумор,с жанровите,стиловите и оформителски те решения.Използването на образност и метафоричност е един от начините вестникарският текст да стане по-атрактивен и по-разбираем като
се запази многообразието и многозначието на отразяването
и се насърчи мисленето на читателя.Момчилов плува в свои води в морето на жанровите очертания на памфлета ,антрефилето, притчата, хумористичната скица, малкия очерк.Показва остроумно въображение („Въстание готвят в Свети Влас”),показва изобретателност(„След опита за убийство”);стига до ярки художествени внушения /„Огледалце, кажи ми”/, една превъзходна гротеска за превратното разбиране на пресата; разказва своя притча за новите медии и за екологията на медийната среда. Момчилов е еднакво убедителен и на другия полюс на журналистическото писане, в т. нар. „прецизна журналистика”, характерното за която е,че пишещият е социолог-аналитик,боравещ с точни методи и измерими ефекти.
На границата между научно и художествено писане авторът преразказва или набелязва теоретически сюжети-за селективното поведение, за консистентната перцепция, за когнитивния дисбаланс, за границите на човешкото възприятие, зо ролята на символите и стереотипите в журналистиката...Момчилов дава да се разбере, че за него НВЧ (Негово Величество Читателят) е почти пълният суверен на прочита и все пак не се отказва от риска да моделира,да променя читателските стереотипи.За правото на журналиста да подбира и да пропуска, да рамкира (framing) в митологемни сюжети и герои е статията „Никой не притежава силата” (с. 408).
Широтата на схващането за функциите на пресата се проявява в жанрово то многообразие и в богатството на художествените средства.За автора изборът на жанра е
начин на поставяне на темата и ключ
за търсено въздействие. В стилистиката силно впечатление прави краткостта и емкостта на изразяването, което създава два ефекта-на смислова уплътненост и на комизъм.Проява на журналистическо майсторство е специфичното лексикално заиграване,словоотворческата изобретателност.Основен прийом е контаминирането ,образуването на остроумни авторски неологизми: опашкоред, експерти-дупковеди, гафовизация,демократуни и политиквеници,мажоретаризация,далаверизиране,банализ ,вбетонясване,абсурдално,шулевизация,атакиране,надоганчено, погербване и пр.
В много публикации авторът е показал умение да намери образа, метафората; често използва принципа „една тема-една метафора”: обикновено заявена в заглавие и след това експонирана в качество на смислова и композиционна доминанта, което оживява текста и му придава цялост.Несъмнено най-добрите
9
постижения на Момчилов са в късия жанр,организиран около една афористична мисъл,
заредена с ударна сила
и яркост на внушението.С мярка се преизказват и перифразират повече или по-малко известни метафори ,които придобиват ново звучене.Например, „вестникът като правене на обувки” или сравнението за отношението на пресата към властта – „като кучето към телеграфния стълб”.Понякога самата вестникарска метафора не е оригинална,но тя е характерна и оригинална в развитието си, както е в случая с уподобяването на вестника на рибарска мрежа,която се опитва да улови в текстове събития,случки,факти,а понякога и фикции.
С всички свои достойнства и недостатъци книгата на Максим Момчилов „Приписки към Времето”,илюстрирана с “уловените мигове” във фотографиите на Любен Манолов,е нещо повече от ценен източник за състоянието на формата и съдържанието на регионалната преса у нас.Тази книга със своя необичаен формат и богатство от текстове предлага разнообразие на гледни точки и идеи,както и поле зен опит в решаването на проблеми съществуващи в журналистическата гилдия.
Всеки да си носи кръста!
И Максим Момчилов-неговия !
Още няколко думи за книгата “Приписки към Времето” на Максим Момчилов
Едно време китайско проклятие гласи: “Да имаш,дано,съдбата да живееш в ин тересни времена!”…
На нас,днешните хора в днешна България,съдбата ни отреди да живеем в “ин тересни времена”-времена на бурни и колосални промени в българското общество и българската държава.На някои от нас пък Съдбата повели съдбовното задълже ние на хроникьори на днешните “интересни времена” на България!
И се появи “Приписки към Времето”…
Съдбата и участта да “приписвач” се падна на журналиста и главен редактор на вестник “Слънчев бряг прес”,издаван в Несебър-Максим Момчилов.Без съмне ние-добро попадение на Съдбата в този случай.
Казват,че “Няма нищо по старо от стар вестник!”.Но “Приписки към Времето” не е вестник,а книга.Книга,събрала в 450 “хроникьорски” страници,писана и “фик сирана” на страниците на несебърския вестник информация за факти,събития,хора и слова – “приписки” към сегашните несебърски интересни времена.
Тази книга няма да остарее,нито да залинее-тя ще се чете!Ще се чете като До казателство!А се знае,че няма “стари” доказателства-има нужни и ненужни доказа телства.”Приписки към Времето”,вярвам ще е нужното Доказателство-за всеки,ко йто пожелае да разбере витееватата фраза: “ Такива бяха времената!”.
А такива ли бяха Времената?И какви бяха?...
“Рано е да се каже!”-Исторята ще го каже и докаже!
Историята я правят хората-съвременниците й.Историците и “Хроникьорите” само слагат Ред в Историята.А “приписвачите” я допълват с още История,и я пра вят по-лична,по-интимна,по-човешка и по-разбираема за човеците!
Струват ли си усилията,терзанията и труда на Максим Момчилов,сътворил книгата “Приписки към Времето”?
Историята ще се произнесе!Но тя вече е бременна с тази книга!
Калин ГЕРДЖИКОВ
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
