Българското вещно право след Освобождението на България, т. е. през периода на първата половина на предходното столетие, беше много добре разработено, както законодателно, така и доктринерно. На базата на френското вещно право, създадено в началото на миналия век, България изгради свое самостоятелно вещно право. За съжаление това полезно и плодотворно развитие беше нарушено от настъпилите събития след 1944 г. Времето на социалистическото законодателство постави вещното право на много заден план и това беше естествено и логично, след като частната собственост беше отречена и отхвърлена.
Преминаването към демократичното развитие на България и особено след влизане в сила на Конституцията ни от 1991 г. наложи създаване на съвсем ново вещно право. Новото ни вещно право също така има своите корени в българското законодателство до 1944 г. Но същевременно изминалият период като време, като свързан с развитието на вещното право - законодателно и доктринерно - в Европа, наложи създаването у нас на ново вещно право, базирано на частната собственост и на двете форми на собствеността в държавата и общините.
Струва ми се, че трябва да бъде написан труд върху съвременното вещно право на България, тъй като от законодателна гледна точка то има пълна регламентация, което означава, че първо е изпълнено задължението, наложено от Конституцията, и второ - има завършена нормативна база, която може да бъде обект на доктринерно обсъждане.
Досега в българското вещно право като научна дисциплина не се включваше разглеждането на някои основни моменти в областта на териториалното устройство и в неговата база - кадастъра за трите фонда на страната ни. Но тъй като както кадастърът, така и териториалното устройство и специално подробните устройствени планове влияят изцяло върху субективните вещни права върху сградите и поземлените имоти и имат твърде сериозни последици в правата на съответните правни субекти, се налага да се обхване теоретично, така както това се приема и в европейската доктрина, и тази област.
Александър Джеров