Читателите, които ще разгърнат и прочетат тази книга, не трябва да виждат в нея реализация на някакъв конюнктурен интерес към аристократичните фамилии в Европа, продиктуван от последните политически събития в България. Нейните автори се интересуваха от генеалогия и просопография още във времето, когато в българската историческа наука настървено се дискутираше проблема за ролята на личността и на народните маси в историческия процес. Може би обстоятелството, че тогавашната официозна историография, настанена в Прокрустовото ложе на идеологията, обосноваваше тезата за решаващата роля на масите, предизвика у авторите на настоящата книга ответната реакция: да се проучват и популяризират произхода, живота, дейността и съдбата на основните представители на европейската аристокрация. Резултатът от техния дългогодишен труд се появява на бял свят при други условия, когато няма идеологически догми и е силно ограничен броят на поръчковите публикации. При новите условия в България с още по-голяма сила звучат думите на известния френски лексикограф и философ Пиер Клод Виктоар Буаст (1765-1824 г.): "Аристокрацията и демокрацията са сестри, които се различават по възпитание, състояние и маниери". В края на краищата аристокрацията като прослойка представлява един от обществените полюси. Без създаваното от него напрежение в обществото не е възможно протичането на живителните импулси на развитието.

Като оставим настрана разсъжденията на тема "аристокрация" и "аристократизъм", които настоящата книга повдига, за мнозина читатели тя ще представлява интересен и полезен справочник за широк кръг проблеми от произхода и живота на основните европейски аристократични фамилии и династии. Мнозина вероятно ще кажат, че европейските аристократи отдавна вече не играят тази роля в политиката и икономиката, каквато са играли по времето на "стария режим". Революционните вълни, които заливаха Стария континент през последните два века, много от които насочваха разрушителната си сила срещу аристократичния елит, несъмнено помрачиха средновековния му блясък. Не малко хора обаче с основание си задават въпроса дали силният в миналото "аристократичен интернационал" е казал последната си дума. Дали неговите представители няма тепърва да ни изненадват с появата си в политическото пространство? Дали това няма да е една специфична европейска реакция на хегемонията на една суперсила, за която настоящето и бъдещето са всичко, а миналото почти нищо?

Така или иначе европейската аристокрация е част от историята на Европа през последните 10-11 века. Нейните представители са носители на една традиция, която има повече личностни, а не толкова институционни измерения. Те са тези, които със своето присъствие в съвременното обществено пространство ни напомнят, че човешкото развитие задължително се състои от триадата минало-настояще-бъдеще.
проф. дин Христо Матанов