“Напоследък доста историци се заеха да “пренапишат” българската история, но тъжната истина е, че тази история всъщност никога не е била написана, така че няма какво да се пренаписва. Разбира се, отделни епохи и процеси от миналото ни са осветлени обширно от ерудирани и почитани български и чуждестранни учени, но колкото и да изглежда парадоксално, творбите и трудовете, разглеждащи цялостно историята на българския народ са учудващо малко. Първото документирано обобщение на българското минало е несъмнено “Именникът на българските канове”, съставен към края на VII в. сл. Хр. с продължение от средата на VIII век. Следващата известна творба, посветена на българската история е апокрифното “Видение Исаево” от XI в., след което в течение на близо шест века не е известно /поне засега/ да са се появили оригинални български летописи. Известно изключение в тази насока е “Манасиевата хроника” от XIV в., която е като цяло превод от една византийска световна история, но българският автор е включил в нея и основните моменти от историята на България. Така наречената “Българска хроника” от XV век обаче е само разказ за покоряването на България от турците.
Същевременно българите присъстват неизменно в историческите трудове на редица западноевропейски предренесансови и ренесансови автори, а в средата на XVIII в. францисканският монах Блазиус Клайнер написва книга, посветена специално на българската история. Самите българи обаче като че ли не се интересуват от собственото си минало. Под прякото влияние на западноевропейските книжовници това дълго “мълчание” се прекъсва чак през XVII в. от българина-католик Петър Богдан Бакшев, автор на една кратка българска история. Около сто години по-късно на бял свят излиза творбата на отец Пайсии Хилендарски, а също така работата на неизвестен негов съвременник, позната като “Зографска история”.
От строго научна гледна точка трудът на Блазиус Клайнер и “Зографската история” са забележимо по-издържани от Пайсиевата “История славянобългарская” , но хилендарския монах е несравнимо по-близо до стремежите, надеждите и притесненията на пробуждащата се българска нация. Така родоначалникът на българското възраждане става едновременно родоначалник на непревъзмогнати и до днес възрожденски илюзии.
Паисиевите пристрастия са видими в току-речи всяка обобщаваща работа върху българската история както по време на Възраждането, така и подир края на османската власт. /.../
В известен смисъл предлаганата история също е недовършена. Много от застъпените тези, може да предизвикат доста остри реакции, но се надявам и на сериозни дискусии, които да ми помогнат за уточняването или преразглеждането на споделяните схващания. Трудът е преди всичко едно лично виждане за нашето минало – стремял съм се да бъда колкото се може по-обективен, но както казва Симеон Радев, безлични историци няма и аз също съм платил данък на собствените си предпочитания и пристрастия.”
/Пламен С. Цветков/