„Баща“ – липсата на пълен член при тази толкова важна дума би могла да изглежда парадоксална, когато се знае, че авторката на тази книга е не кой да е, а дъщерята на психоаналитика Жак Лакан – Сибил Лакан (1940-2013). Тя е третото му дете, родено от неговия първи брак.
Чрез това заглавие Сибил избира да назове собстве­ния си избор: „да говоря за бащата, какъвто бе за мен Жак Лакан, не за човека изобщо, а още по-малко – за психоаналитика“.
А какво значи подзаглавието „ П ъ з е л “ и дали то по-скоро не е осмеляване да се налучка опипом нов жанр?
Отношението на която и да е дъщеря към нейния б а щ а – дори в случаите, когато тази връзка бива етикетирана като щастлива – може би винаги носи в себе си някакво късче от ада. А какво става, ако по този начин обичта на детето бива наранена в самото „място“ на извиране на езика?
Тази книга, съставена от ту ослепително режещи, ту меки проблясъци – пробужданията на паметта, – не може да бъде определена нито като роман, нито като автобиография, нито като мемоари. Тя е пъзелът от парченцата желание да изра­зиш себе си, да бъдеш автентична, – свирепо желание, тъкмо чрез което може би една жена завоюва собствения си език. И свят.