„Йордан Радичков. Интервюта“ събира най-интересните разговори с писателя в период от началото на 60-те до средата на 90-те години. Книгата представя 24 разговора за телевизия и печатна преса и снимки из живота на автора.

В разговорите Радичков говори за детството си, за семейството си, за фантастичните си, почти нереални ранни спомени, за фолклора, театъра, литературата, за българската душа и за душата на родната му страна.

„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“

Разговорите с интервюиращите, които споделят, че „за да интервюираш Йордан Радичков, се иска голям кураж и сигурно немалка доза лекомислие“ представят една изключително картина на личността на писателя. Отговорите на всевъзможните въпроси идват винаги поднесни с известното чувство за хумор на автора и голямата му любов към човека.

Заедно с това пред читателя се оформя едно своеобразно картографиране на творчеството на писателя. В разговорите той споделя бъдещи творчески планове, обсъжда прозаични текстове и пиеси и споделя някои малко известни факти около живота и творчеството си.

Сред отговорите на писателя се промъкват и като на пръсти и героите на Радичков, които заедно с авторовия глас сядат на масата на живота, за да разсъждават по големите въпроси на битието. И тук, една от главните роли в разговорите заема селото, родната земя на автора и разбирането за нея и нейните жители.

„Нашият народ е наименувал всяко дръвце, всяка трева и цвете, всяка горска поляна, птица, всички скали и могили, и долищата, и горските бранища. По този начин ние сме уважили всеки кът и всяка част от земята ни, дали сме име на всичко, тъй както се дава име на всяка част от човешкото лице, очи било, вежди било, скули, уши, чело и така нататък. Затуй мисля аз, че трябва да продължаваме да гледаме земята си, както се гледа човешкото лице — право в очите… И да внимаваме, ако това лице почне да се загрозява. Защото, ако загрозяваме него, то всъщност ние собственото си лице загрозяваме и ще осъмнем един ден всичките сипаничави.“