Още приживе Майстора е приет за „класик“, „патриарх“ не само на движението за Родно изкуство или „Роден стил“ (както го нарича още през 30-те години Чавдар Мутафов), но и за „кулминация“ на цялата българската живописна традиция (според определянето на

Кирил Кръстев) наред с Боянския майстор и Захарий Зограф. „Фигурата на Владимир Димитров – Майстора стои самотна на фона на нашето изобразително изкуство“ с такива постижения, които го отделят рязко от всички останали, коментира през 1952 г. Борис Колев.

„Изкуството на Владимир Димитров – Майстора се рязко отличава от всичко, правено у нас в тази област през последните сто години“, допълва Васил Стоилов. Посмъртно тази негова слава само ще расте.

Днес едва ли има българин, за когото Майстора да не е разпознаваем като творчество и индивидуален образ, а за мнозина е спонтанно олицетворение на „българското изобразително изкуство“.