от Дарина Димитрова / дата: 12 май 2023

„Нищо по-малко от вечност" – Тони Маркс
„Една приказка, най-страшната, която баба може да разкаже на своята внучка. Приказката не измислена, а изстрадана, в която има човешки бесове, опиянени от кръв и женска плът". Тя ни подсеща за нашето нерадо минало, изключително тежко и изпълнено с поврати. За едни времена, в които след векове на мъки и робство, най-накрая освободени дедите ни са се изправили пред нови редици от опасности и кански тегоби. Едни българи поели по трънливия път „през преизподнята", за да се спасят от напаст. Нечовешки зли и безсърдечни орди, които са плячкосвали, заграбвали и унищожавали род, корен, памет и чест. Пред нищо не се спирали и нямали свян и боязън към нищо."Кое вади лошото от човека? Дали когато видиш някого паднал, те обзема желание да го бутнеш още по-ниско, та да покажеш мощ, да станеш по-велик за негова сметка." „Дете в майка разплаквали", а те майките клетите тръгнали по стъпките, които водят незнайно къде, не яли нищо от дни се налагало да решават съдбата си и тая на децата си. Тоя път е толкова тежък, че децата са били оставяни в гората, за да не издадат бегълците с плача си. Една история за невъзможни избори. За силата на човешкия български дух, който гори несломим и преминава през непоносими изпитания, за да започне всичко отначало. „Но животът е странно нещо – прекършват го, стъпкват го, насичат го на парчета, а той, намери ли малко земя и надежда, като семенце покълва, търси да пусне корен и да порасте наново." За традиции, обичаи, уважение и почит. „Все си мисля, че едно време софрите са били направени така, че човек винаги да е приведен към храната – един своеобразен поклон пред нея." „След храна баба събираше останалите трохи и ги хвърляше на двора, за птиците. А и да не се тъпчат, че е грехота. Грехота и неуважение към хляба беше и да го оставиш „наопаки", не „налице". За вярата. За родовата памет и прояждащата болка, която чупи костите на душата ти, но въпреки нея оставаш някак цял. За колосалните размери на човека от онова време. За повелите, поуките и мъдростта на старите, която е безгранична. За упованието и смелостта, които надминават границите на разума. За хляба и земята, напоени с много кръв. За непростимата жестокост, която съществува сред хората. За „езичните" обичаи, с които е заченат народа ни и които редом до вярата са ни запазили през вековете. За любовта, която е толкова могъща и силна, че не умира дори с хората. За войната, „в която никой не е пощаден. На едни разстрелват телата, на други – душите." За грях, прошка и възмездие. За магията, която съществува и лекува. За бита, културата и древните повели на корена. За богатството на това златно парче земя.
Изключителна българска и пронизваща сърцето книга. Изпълнена с много тежки истини, исторически, но и с огромна доза любов, топлина и уют. Уютът на бащино огнище, майчина милувка, бабините вълшебства. На детство, което за съжаление вече трудно някое дете има. Това е поредния книжен шедьовър, с който имам честта да се запозная през тази година. Благодаря от сърце на любимото ми издателство „Либра Скорп", че ми дадоха възможността да поема на това пътешествие към дълбините, прадедите, корена! Благодаря на невероятната дама, която стои зад създаването на това великолепно творение, както и на още няколко блестящи такива! Стилът на писане е толкова увлекателен и докосващ, че не искаш никога да свършва приказката, която има да разкаже останала като наследството от нейната баба. Определено я нареждам в любими и незабравими книги.
Отново съм пометена от ураган от чувства и трудно мога да опиша всичко, което ми е на сърце, но просто я прочетете, защото всеки един от нас трябва да го направи. Да помни и никога да не забравя миналото, началото, историята.

от Валентин Киров / дата: 14 ное 2021

Рядко нещо може да ме докосне, а да ме разтърси това се случи за пръв път. Книга която трябва да влезе според мен в програмите на училищата за да запази спомена за най-тежките години на България. За да покаже силата на волята, духа и чистата любов.