Смелостта за истината. Курс лекции в Колеж дьо Франс (1983-194)
Автор: Мишел Фуко
| Издател | Критика и хуманизъм |
| Преводач | Антоанета Колева |
| Брой страници | 518 |
| Година на издаване | 2021 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 617 грама |
| Размери | 14x20 |
| ISBN | 9789545872358 |
| Баркод | 9789545872358 |
| Категории | Философия, Хуманитарни науки, Книги |
„Смелостта за истината“ е последният курс лекции, които Фуко чете в Колеж дьо Франс от февруари до март 1984г. Умира няколко месеца по-късно. Това неизбежно ни подтиква да четем текстовете като завещание.
Те радикализират анализите от „Управляването на себе си и на другите“ (издание на КХ – Критика и Хуманизъм от 2016 г.). Ако там казването на истината се изследва като политическо понятие, то тук се преминава в измеренията на етиката.
В какво се състоят рисковете на казването на истината? А ползите му? Защо киниците толкова помагат в отговора на този въпрос? И как се стига оттук до „истинския живот“? А до „философския“? И защо едната от двете посоки на западната философия е да бъдеш „лекар на всички“?
Фуко, определял себе си като историк на идеите и археолог на знанията, който разобличава претенцията им да са истина и ги оголва като власт, сега признава, че е философ. И го виждаме обзет тъкмо от въпроса за истината – не като дискурс, а като практика.
През създаващите усещане за безвремие каменни стени на Колеж дьо Франс, където Фуко чете лекции, всъщност се дочува грохотът на политическата актуалност. „Забравеното етическо“ удря като мълния, незаобиколим закон. Какъвто се оказва казването на истината, или животът в грижа за себе си, разбрана по този висок начин.
Текстовете са колкото философско завещание, толкова и размишляване на предела – за начина на живот, какъвто си струва да бъде живян.
Все още няма мнения за тази книга.
Напиши коментарЩе бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
Пол-Мишел Фуко е роден на 15 октомври 1926 г. в гр. Поатие, умира през 1984 г. Завършва висшата нормална школа в Париж (1946-1951). Още през 1951 г. взема диплома по психология от Института по психология и започва своята преподавателска дейност като психолог. През 1952 г., след като продължава да специализира в същия институт, получава и диплома по психопатология.
Фуко е преподавал в редица университети както във Франция и Европа (Варшава, Упсала, Хамбург), така и в САЩ. От 1970 г. е редовен преподавател в Колеж дьо Франс.
На български език са преведени следните книги на Фуко: Думите и нещата (прев. Веселин Цветков, Наука и изкуство, С., 1992); Генеалогия на модерността, 1992 (антология); История на сексуалността, т.1-3, 1993-1994; История на лудостта в класическата епоха, 1996; Археология на знанието, 1996; Власт, 1997 (антология); Надзор и наказание, 1998; Анормалните, 2000.
Във времето творчеството на Фуко може да бъде представено в последователността на разработваните от него три основни теоретични „полета\" - „археологията на знанието\" през 60-те години, „генеалогията на властта\" през 70-те години и „естетиката на съществуването\" през 80-те.
Генеративната идея от първия период е, че историята на културата се формира от епистемични структури, епистеми, действащи на нивото на несъзнаваното и същевременно качествено определящи различните области на знанието. Културите се типологизират именно на основата на епистемите, които историкът извежда въз основата на определени дискурсивни практики. Когато говори за епистеми, Фуко има предвид системата на всички отношения, съществуващи в дадена епоха между различни области на знанието. Имат се предвид факти като например, че математиката на определен етап е започнала да се използва за физически изследвания, че лингвистиката или семиологията е използвана от биологията за генетичната формула, че еволюционната теория става модел за историци, психолози и социолози през XIX век. Теорията, изучаваща тези дискурси и епистеми, Фуко нарича археология на знанието. Използването на самия термин археология подсказва, че не става въпрос за прогреса или непрекъснатостта на историята, а за съществуването на дискретно утвърждаващи се и преминаващи епистеми.
