Интересна книга, но лично малко разхвърляна, трябва да правиш връзка кой герой каква история имаше, после да четеш историите на още няколко героя и след това пак те връща на предходните....и се умотаваш в съдбите на героите... А другото, което ми направи впечатление бяха многото правописни грешки в книгата, просто в потрес съм, първата ми прочетена книга с толкова правописни грешки... Иначе самата книга е интересна, въпреки че тръгнах с по-големи очаквания :(
Не казвай на мама
Автор: Николай Йорданов
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон
| Издател | Фабрика за книги |
| Брой страници | 400 |
| Година на издаване | 2020 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 697 грама |
| Размери | 17x24 |
| ISBN | 9786197568004 |
| Баркод | 9786197568004 |
| Категории | Романи и повести. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги |
Николай Йорданов е роден през 1978 г. във Варна. Работил е като креативен продуцент на предавания като „България търси талант“, „Страх“, „Африка: Звездите сигурно са полудели“, „Ясновидци“, “X Factor”, „Гласът на България“, „Игрите на звездите“ и други. В момента е асистент по драматургия и преподавател по риалити тв формати в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Съавтор на биографичната книга „Записки по ада“, написана заедно с Валя Червеняшка. „Не казвай на мама“ е първият му роман.
Кой бях приживе? Мъж или Жена? Дали бях Нае-ил, родена в сивия Север, или красивия Касим, появил се в маранята на пустинята? Дали бях Иман, изваден от майка ми благодарение на сръчните ръце на нейната „мордаш“, или Тамика, извисила гласа, в който ще се влюбят всички? Бях ли някога Миембре Синеоката, бях ли някога свенливия Хаким, мислил ли съм се за циничния Александър, за Лука с угасналата усмивка или за Матиас, с вечно втренчените в собственото щастие очи? Бях, съм или ще бъда всички тях. Наблюдавам как живеят, отдалечени един от друг, но в съседството на съдбите си, споделяйки една и съща душа и една и съща сексуалност. Но дори да можеха да прогледнат и да надникнат в сърцевината на своето съществуване, биха запазили мълчание. Не биха споделили тайната си с никого. Не биха казали и на собствените си майки.
От залеза на петъка до зората на неделята прекарах забил главата в телефона. Не бях във Фейсбук, не зяпах зайчета и котенца… Преживявах душевна инквизиция чрез една толкова важна книга за Иран, за Уганда, за България, за света…
Приключението ми започна в петък, когато присъствах на онлайн премиерата на творбата на Николай Йорданов. Авторът бе интервюиран от журналиста Георги Тошев – задълбочен разговор, откровен, без сценарий, без кръпки, без хвалби. Сетне дебютът на романа продължи с… Продължи ли? Не, не… Литературното представяне се трансформира… Столовете и масата изчезнаха. Микрофоните спряха. Светлините изгаснаха. За миг. Сетне станахме свидетелите на магия – божествен пърформанс, благодарение на Коста Каракашян. Танцьорите не танцуваха, те разказваха истории през телата си, чрез движенията си… Всяка чупка бе озвучена с пасажи. Откъсите загатваха, заинтригуваха, но не издаваха какво ще си причиниш, ако избереш да четеш…
Е, аз приех като на шега предизвикателството да посегна към „Не казвай на мама„.
Нямах търпение да поръчвам и да чакам доставка на хартиено издание.
Не ми се щеше и да издирвам къде сега книжарница бачка във все още извънредното положение.
Грабнах си iPhone-а, натиснах върху иконката на Apple Books и си купих електронния вариант. Секунди по-късно книгата се зареди и аз се удивих от бройката страници – 1,160 (офлайн тялото е с 400).
Лежерно се излегнах. Реших, че ще прегледам първа глава и после ще гледам филм. Планът ми не се сбъдна…
Още посвещението ме разтърси:
„Посвещава се на всички, принудени да живеят в лъжа пред най-близките си хора.
На преследваните, насилваните, битите, хулените.
Не сте сами."
Плъзнах пръст и се озовавах сред авторовите благодарности и там нов шок… той изказва признателност на:
„смелите момчета от различни кътчета на света, които с риск за сигурността и живота си ми довериха своите истории, откъслечни фрагменти от които са използвани в тази книга".
Оказва се, че книгата е автентична и е по действителни случаи… Този факт ще Ви развали настроението, ще Ви скапе, ще Ви впусне в спирала на ярост защо някъде едни невинни, макар и непознати, са подложени на подобно несправедливо наказание!!! Повярвайте ми не е лесно да преглътнете буцата в гърлото и да продължите да следвате редовете…
Без проблем убивам време с хоръри, но в тази книга ужасите са на психологическо ниво – раздиране на героите отвътре навън; самобичуване; съмнения дали е редно „такива" да съществуват; спотаена болка; тайни; неразбиране; отричане; заплюване…
Безразсъдно от моя страна бе да реша, че това е обичайна книга с обичайни герои, която те ангажира за кратко и не допускаш да докосне душата ти…
Тази книга е жестока. Тя е огледало на собствените комплекси и на неизказаните лични тайнства… Тази книга „прочиства" ушите ти. Тази книга „лекува" зрението ти. Тази книга изчегъртва егото ти. Тази книга те да кара да мечтаеш в зрели години да си гърчещо се бебе, което не крие нищо от майка си, баща си, сестра си, брат си, баба си, дядо си, родата, приятели, колеги…
Тази книга се чете трудно, въпреки че текстът е добре написан, увлекателен е, лесно се усвоява, ала истината с какво са принудени да се сблъскват едни, мечтаещи си просто да бъдат оставени да обичат не се преглътва… Не се!
Общо взето формулата ми бе: две-три страници, захвърляне на апарата, два-три тигела из мълчаливата стая, олицетворение на състоянието ми, пак завръщане към книгата. Имах нужда от въздух. От паузи. И в тях обвинявах – религиозни доктрини, политици, режими, които нараняват всички ни. Поставят граници и ни обричат на нещастие…
Запознат съм с практикуваните зверства в Иран, Уганда, останалите зловещи държави спрямо ЛГБТИ лицата, но скопяването, насилствената смяна на пола са само върха на айсберга… Основното е преобръщането на представата „кой съм", раздробяването на „мен като мен", заличаването на „аз"…
Николай Йорданов се е справил блестящо:
Първо, той е уловил мъката на отделните герои и я вплел в общата нишка на живота… Книгата обединява различни периоди, различни диктатури, различни човеци, ала с един блян да усетят свободата…
Второ, той е създал великолепен учебник с един безценен съвет: приеми себе си, приеми другите… Това е достатъчно. Останалото се постига заедно…
Позволявам си да Ви препоръчам книгата. На Ваша, на моя, на обща отговорност. Знайте тази книга ще бъде Ваше чистилище-училище.
И накрая – заглавието е символ. Ако не може да кажем нещо на мама, на най-близкия ни човек, на кого можем? Дори на нас самите не можем… А криенето, прикриването, закриването не е път към нирваната. Затаяването на емоции разболява…
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
