В книгите на Деян Енев се диша леко: излизаш в ранно зимно утро, поемаш с пълни гърди мразовития въздух и знаеш, че зад ъгъла те чака черният тромпет на добрата човешка история – грабвай го и свири.
Разказите в тази книга приличат на рисунки с въглен. В същото време те са като късове, излети от бронз. Такова съчетание между крехкост и твърдост се постига трудно – има го у Хемингуей, има го в наши дни у Захар Прилепин. За онези, които предпочитат ерудираната словесна мъгла пред ясната категоричност на таланта, Деян Енев не е подходящ автор. Другите – тези, за които Енев пише – открай време си задават въпроса: колко още този човек ще „скъсява“ късите си разкази, без това да се отрази на свойството им да те хващат за гърлото? И то така, че от очите ти да бликнат сълзи?
Посоката, в която Деян Енев се движи, ми напомня стиха на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си вик, превърнат във мълчание.“ Защото от известно време насам разказите на този голям български писател са тъкмо това – викове, превърнати в мълчание.

Златозар Петров