Книга седемнайсета от поредица "Философия за всеки".

Eпиктет (ок. 50 – 138 г.) е античен философ стоик, който подобно на Сократ не оставя свои трактати, а използва формата на беседата и диалога, за да предаде на околните възгледите си. Роден като роб, впоследствие помилван и освободен, той прави може би най-задълбочените проникновения за човешката свобода в историята на философската мисъл. Разбиранията му са формирани както под въздействие на платониците, така и от все по-разрастващото се в онова време християнство, чрез което логиката на старите стоици – Зенон, Диоген и Хризип, е надградено чрез идеята за върховното божество. Етиката на Епиктет разграничава доброто и злото, истината и неистината чрез действията на самия човек, който е пряко отговорен както за личното си нещастие, така и за личното си щастие.
През Средновековието учението на Епиктет се е използвало като правилник с наставления за живота на монасите, а редица по-късни световни мислители, сред които Блез Паскал, Монтен, Ницше и Хегел, основават върху него собствените си философски теории.