Кога успях да напиша 125 стихотворения за една година…
Никога не съм предполагал, че може да ми се случи.
Всъщност това не са стихотворения, а споделяния…
Нещо като малки изповеди…
Но не изобщо пред Някого…
А пред познатите и непознати мои читатели във фейсбук, които настойчиво и упорито чакаха всяка сутрин да ги прочетат.
Пишех всъщност за себе си… Нещо като дневник… Само че хаотичен, неорганизиран, ту измислен, ту безпощадно откровен.
Когато станаха 67, ги събрах в една книжка и мислех, че това е за последно.
Знам, че не е особено прилично, но не знам самият аз защо продължих.
67 плюс 125 прави 192.
Явно продължавам да боледувам… Оставям настрана това, което ми се случи чисто физически…
Продължавам да боледувам от сребърна любов.
Моля ви, пазете я, сребърната любов, ако сте още болни от нея.
Тя е надеждата… Тя е вярата… Тя е животът…