Възкресил, възнесъл и упокоил „посред Престола” на Бога Отца възприетото веднъж и завинаги от Него човешко естество, Христос му дава пределното, действително есхатологично утешение - възцарява го и ето: именно него, възцареното „отдясно на Отца”, ни дава, та приемайки го в Евхаристията, да разберем, че както Той е в Отца, така и ние сме в Него и Той в нас (Йоан. 14:20), при това там горе, където в Христа вече се покои нашето естество. С две думи, в еклезиологията трябва да се „възпомни” по най-решаващ начин, че както Сам ни е казал на Тайната вечеря според свидетелството на св. ев. Лука, Христос ни е завещал Царство [то] (вж. Лук. 29:30). Събирайки се „в църква”, събирайки се в благодарното, „евхаристийно” събрание, в което сме призовани и свикани още в Сионската горница, ние сме в Царството, събрани сме в „есхатона“ и като Църква сме „жители” на есхатона.
Да, този есхатон, това „Царство”, на което и в което се събираме като Църква, е „бъдещо”, защото в настоящето на „този век” неговата действителност тепърва се изпълва с числото на сътрапезниците си и изпълнението му е мислимо само отвъд (и след) този свят. В същото време обаче това „бъдещо“ Царство е отворило вратите си тук (от деня Петдесетница, когато е настанило на Трапезата на първата Евхаристия дванадесетте апостоли), тъй че Църквата от самото си раждане е онова общество, което има „бъдещото” Царство в настоящето си (най- парадоксалният, ако се замислим, факт в историята).