Пътят е съдба, излизане от лабиринта, от „плетката" на живота и задава началната точка и вектора на движението на самоосъществяването. Философският път концентрира интелектуалното усилие за намирането на собствен път, който безспорно се пресича и ще се пресича от много други, но винаги остава пътят на собствената философска „крачка", на собствената диря. Философският път на Димитър Михалчев преминава много мощно през българската философска история и духовна култура. Едва ли може да се намери в интелектуалната ни история толкова жизнен, достигащ до агресивност дух, какъвто е Димитър Михалчев. Тук не става дума за поведенческа действеност, изразяваща се предимно в „чупка в кръста", не става дума и за агресивност като поврътливост за постове, а за истинско напрежение на духа, насочено към възвишеностите на разума, за удивителен напор на интелектуална сила, която хармонично е съчетана с воля за утвърждаване.