ПОРТРЕТ НА НАДЕЖДА

Пак рисувам на тъгата портрета.
Малко ретро, но нали го платиха.
С молив стреснат, по липса на четка,
от гротеска на няколко щриха.
Вместо сълзи, нахвърлям лунички,
в светлосенки очите ? вплитам,
ей – очите ?, някак си ничии,
а пък точно в сърцето ми впити.
И не казвай на друг, че прилича,
те косите ? тъй ще струят, че
да разбираш, че още обича
във едно средпристанищно кътче.
Ти си мислиш, че така се шегувам?
Независимо как ти изглежда,
тя, тъгата, която рисувам,
е проект за портрет на надежда.

Последните стихотворения на Цветан Начев, събрани в книгата "Портрет на надежда", продължават някои от плодотворните лирически хрумвания от предишните му сбирки и в същото време съдържат трагични послания, заредени с голяма сила на внушението. Парадоксално е съчетанието на черната тъга, безизходността, крайния песимизъм със светлата вяра, възвишената надежда, нежните лирически пулсации. Но парадоксът е само на пръв поглед. Защото разочарованията, скепсисът, болката в крайна сметка се превръщат в подемни крила за вдъхновението и надеждата на поета. Ето защо много показателно е въвеждащото стихотворение, което е и програмно като внушение и послание към читателите. Всъщност поетът Цветан Начев цял живот търси и се опитва да портретира образа и неуловимите измерения на надеждата. Злата съдба прекърши рано неговия творчески път. От друга страна обаче има някаква странна закономерност и прилика в живота и творчеството на подобен тип творци. Всяка съпоставка, разбира се, е условна, но при спазване на мащабите и при отчитане на индивидуалната специфика на таланта не може да не ни направи впечатление, че има общ знаменател, който приютява във вечността истинските и органични поетични таланти - тяхната съдба е трагична, но в същото време героична и поетично възвишена. Във фалангата от талантливи и без време отишли си творци трябва да поставим без съмнение и Цветан Начев.