Книгата на Младен Долар „Само глас и нищо повече“ представлява прекрасен пример за това, как Люблянската лаканианска школа успява да съчетае позабравените съкровища на класическото образование, радикалната позиция на теорията, парадоксите на Лакановата психоанализа, политическата критика и вкуса към популярна култура. Авторът разглежда лингвистиката на гласа, чудесата на акузматичния глас, или гласа с неизяснен източник, мълчаливите гласове на разума и нагона, политическите гласове на Фюрера и сталинистите и др. Книгата е теоретична, но би могла да послужи и като забележителен пример - напътствие спрямо изследователите на съвременната култура. Интересно е да научим историята на лейбъла HMV, историята на механичния турчин-шахматист (наистина ли в него има скрито джудже?) на Бенямин, да разберем каква е връзката между този „турчин“ и Питагор, и филмите на Хичкок, и още много. От една страна, става дума за феноменология на гласа, за философска книга за гласа, а от друга - за психоанализата като политическа позиция. Можем да се замислим над това, че психоаналитичното общуване предлага може би най- мистичната употреба на гласа (гласовете) в нашия постсвят - пострелигиозен, постиндустриален, постмодерен, пост-холокост... И така, гласът като objet petit a.