В книгата „Монахът – княз”, Георги Тодоров продължава изследванията си за „светилото в дома на българската история” – св. княз Борис, духовният човек, който „изследва всичко, а него никой не изследва”. Авторът проследява владетелския статут и владетелските действия на св. Борис от замонашването му през 889 до кончината му през 907 г. Малко известно е, че всъщност през монашеските години на своето царуване св. Борис извършва епохални владетелски дела. И ако печалният случай с отстъпничеството на първородния Расате от християнството - дързостта му да разруши великото бащино дело и да върне езичеството, все пак се цитира в учебниците, фактическото (съ)управление, дори (над)управление с прочутия му най-малък син, цар Симеон Първи, остава недогледано и недооценено от историографията.

Като се опира на ред автентични исторически извори, авторът доказва, че нито по времето на Расате, нито при царстването на Симеон, св. Борис се е отказал изцяло от властта. Истината става още по-категорична след наскоро открития владетелски оловен печат на св. Борис-Михаил, в качеството му на монах-княз. Върху двете страни на печата може да се прочете уникалният надпис: + Богородице, помагай на твоя раб + Михаил монах, станалия от Бога княз на България.