... Беше някъде към осем вечерта, четях в колата си на софийските Петте кьошета току що купен утрешен „24 часа", слушах както обикновено Cranberries. Казах си на глас: Ще му звънна на Стенли.
По гласа му никога не можеш да познаеш кога става от сън, кога е зад клавиатурата да пише поредното разследване и кога почива край басейн с чаша в ръка. Винаги е един и същ: лаконичен и загадъчен. Все едно очаква да му кажеш нещо тревожно. Ама винаги.
- Ето това вече е разследване. Казвам ти го само като читател, вече не съм в журналистиката, но най-после да прочета отвсякъде завършен продукт, наистина завършен.
Стенли мълчи около минута и след това промърморва: -Чакай да видим утре, като излезе, кой ще почне да ме съди...

Всъщност той нито е Стенли, нито е Въгленов, както ще прочетете в книгата. А е човекът-разследване. Човекът, който непрестанно пита, пък и има търпението и похватите да получи отговорите.
Винаги съм бил убеден, че дългите, мъчителни и неясни години на прехода в България са само кратък епизод от любимия ми филм „Градинарят". Гениалният Питър Селърс излиза за първи път на улицата след като шейсетина години е живял в затворена къща без право да я напуска като градинар на възрастен джентълмен. Единственото му развлечение през тези години е само телевизията. Затова, когато джентълменът умира, единственото, което градинарят взима със себе си е дистанционното за телевизора. На улицата веднага попада на сбиване и се опитва да смени картината с..., дистанционното. Опитва веднъж, два пъти... Не става! Този канал, на реалния живот, не може да бъде сменен.
От десетина години насам много журналисти в България се опитвахме точно така да сменяме „канала", докато разберем, че това просто не е възможно. Хиляди пъти желаното се разминаваше драстично с реалното, това, което ни се искаше да бъде на първите ни страници, се разминаваше тотално с това, което е на улиците.
Години по-късно Станимир постигна точно това: направи умелите връзки между случки и имена, за да разкрие същността на българския преход. За да даде на българската журналистика това, което й липсва драстично през последните години - документалистика, разкриваща процесите като цяло, а не като отделни случки, статии и интервюта без връзка по между си. Без „дистанционно" и напълно реално.
И още: за първи път разгромява срещащото се все още тук-там мнение, че ако в България правиш разследване, то непременно трябва да е само поръчково.
Въпреки че годините ме убедиха, че Станимир Въгленов пише само и единствено поръчкови разследвания.
Поръчани от професионализма и етиката.