„Животът на класиката“ на Пламен Тотев: Още с първите страници бях приятно изненадан, тъй като противно на стереотипното очакване, книгата е много четивна и увлекателна! Това впечатление добих още с прочитането на увода, но то се запази живо докрая.
Представянето на връзки и влияния при разглеждането на различни литературни стилове и конкретни автори и книги е значима, поне за мен самия, черта на книгата. Първо, това е връзката на литературните направления с историческия контекст – благодарение на тази така умело представена зависимост, само за месец разбрах класиката доста по-добре, отколкото можах за не една и две години в часовете по литература в училище. Второ, това са влиянията между различните автори и техните произведения. Това ми помогна да постигна повече дълбочина в разбирането си на класиката. Трето, това са директните или индиректни аналогии на историческите периоди и техните литературни течения със съвременноста. Тези аналогии ми помогнаха да разбера малко по-добре и нашето време.
Например, от историческическия контекст в главата за социалния реализъм осъзнах (този път ясно, за разлика от уроците по история в гимназията), че „преходът“, започнал с френската революция от 1789 г. фактически продължава чак до 1848 г., т.е.цели 59 години, при това с много перипетии и обрати: Наполеон, реставрацията и т.н. Значи последният български преход, започнал през 1989 г. не е единственият, който се проточва . (И щом един бивш овчар става председател на Народното Събрание по време на прехода след Освобождението, не би трябвало да се учудваме, че един бивш пожарникар става министър-председател при нашия преход. Но моля ви, обърнете внимание: не правя аналогия между хората, а между процесите. Струва ми се, че може да е полезно да се видят нещата в перспектива.)
Най-важното познание от тази глава за мен е, че преходният период от 1789 г. раздвижва социалните пластове, реалност, която ражда амбициозния герой, така характерен за класиците на социалния реализъм: Балзак, Стендал, Мопасан, Зола, Дикенс и Текери. Такова раздвижване (даже може би по-голямо) естествено има и в съвременния български преход, но се питам: амбициозният герой има ли го вече и в съвременната българска литература?
Друг пример: главата за литературата на средновековието ми подсказа, че темите на средновековния рицарски роман възкръсват със съвременния жанр фентъзи. Надявам се, че скоро ще се появи и съвременният Сервантес, който ще напише безсмъртна пародия на романите фентъзи :-).
Като оставя настрана четивността и горните забавни примери, най-ценно за мен си остава анализът на отделните литературни епохи, направления и конкретни произведения – анализ, който предизвика у мен стотици асоциации, идеи и въпроси и който ме стимулира да прочета или препрочета някои от творбите, представени в книгата. И трите части на книгата са интересни и полезни, всяка по свой си начин.

