Настоящото съчинение е географско, а не лингвистично. Целта му е да изследва онази междинна област, която би могла да се нарече геолингвистика, така както говорим за социолингвистика и демолингвистика. Написано от географ, то не е в състояние да се занимава със същинска лингвистика, т.е. с феномените на езика (фонетика, лексика, граматика и пр.) и проявлението им в пространството — задача от компетенциите на лингвистите, — а по-скоро е насочено към така наречената „лингвистична" или още „диалектологична география". Като изхожда от заключенията на лингвистите, географът третира езиците (или диалектите) като феномени от социетален мащаб и само повърхностно засяга външните проблеми на лингвистика, т.е. онези, които са свързани с речта като цяло, за да изследва социалните и пространствените им измерения.

Обособила се от лингвистичната география, географията на езиците тук се разделя на обща география, върху която се спираме отначало, за да преминем след това върху регионалната география.
Първата очертава самия предмет на изучаване: езика като основна етническа характеристика на индивидите и спойващо звено на общността. Вариантите при разпространението на езика в общността, времето и пространството отразяват една динамика, която географският подход осветлява и спомага да бъде обяснена. Очертава се една екология на езиците, която е принос в географията на културите, в географията на духа. Научният подход в нея се основава върху определянето на лингвистичните феномени и отношенията им с останалите характеристики на обществата.

Изложението върху разпределението на езиците в главните континентални и субконтинентални ареали, както и в големите държави, дава възможност да се очертае тази регионална география на езиците, която все още е трудно да се наложи поради липсата на сигурни и достоверни данни. Накрая ще отбележим и факта, че дванадесет езика обхващат над 60 % от населението на света не само в качеството им на майчин език, но в много по-голяма степен и като инструмент на културен пренос.