Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

    Когато затворих последната страница на „2666“ на Роберто Боланьо, имах усещането, че се разделям с много близък човек. Стори ми се, че и книгата въздъхна с малко тъга. Не си играя на метафори. Тази книга диша. Нито една от всички прекрасни и любими книги, които съм чела, не ми се е струвала толкова жива. При това не просто поради виталността на героите или красотата на езика, а сама по себе си, в цялост. След „2666“ още се чувствам малко уморена. Има един поклоннически път, който пилигримите извървяват с неземна упоритост непрекъснато вече столетия – пътят Камино. Е, „2666“ беше моето книжно Камино. През тази книга преминах като на поклонение. Всяка дума беше крачка, ритъмът беше като ритъма на непознат далечен път – с придихания, ту бърз, ту бавен, ту неравен, ту стръмен. И се движиш през думите, сякаш целта е самото двожение, поглъщането им, откриването на всяка следваща дума, история, герой. Боланьо, рано умрелият писател, е познавал света. Не го е изследвал просто отвън, за да го разкаже. Той го е познавал издълбоко, сякаш е имал хиляда очи и хиляда самоличности, живели различни животи. Той се вселява във всеки от героите си, прехвърля се в нови, изживява случки – понякога естествени, понякога ужасяващи или великолепни, които разказва простичко като самия живот. Героите на тази книга са от различни места и епохи – от предвоенни европейски аристократи до бедни работнички в Мексико – но не могат да бъдат откъснати един от друг. В този роман те са заедно, както всички ние сме заедно в света вчера, днес и утре. Боланьо се е изправил над мравуняка, наречен свят, и го е видял отгоре. И най-важното, успял е да разкаже от божествения си поглед нещата така, че да го разберем и ние, мравките. С него преживях ужаса от смъртта и величието на раждането, страдах с бедните и се наслаждавах с богатите. И във всяка картина присъствах лично, както е присъствал Боланьо, докато въображението му е пресъздавало света отново. Книгата ме чакаше всеки ден, отворена там, където съм стигнала. И всеки ден бързах да се върна към нея, защото докато я четях, тя беше животът. Никога досега, дори след десетилетия активно читателстване, не бях преживявала нещо подобно. Тази книга не те обсебва, тя просто те вдишва. Не мога да я сравня с нищо друго. И подозирам, че всички, които са я чели, са толкова вдишани от нея, че е трудно да обяснят защо е толкова велика. Как да обясниш, че солта е по-важна от претрупаната трапеза? Може би това е причината досега да няма литературен пиедестал, на който да е поставена. Кой прави пиедестал на въздуха? Но и кой може без него? Трудно се говори за роман от ранга на „2666“. Дори е обидно някак да се опиташ да разкажеш в едно ревю за огромната книга, която лежи жива в ръцете ти. Прочетете я. И нека остане само мой греха, че съм говорила за нещата, пред които трябва да оставаме безмълвни.