Ако се вярва на написаното в "Седмица на милосърдието в Истанбул", не Мурат Гюлсой е същинският автор на този текст. Неговата роля привидно е сведена до планирането и дирижирането на следния експеримент: в продължение на седем дни, седем чернобели колажа на немския сюрреалист Макс Ернст, са коментирани от седем познати на автора, живеещи в Истанбул:
- Али, негов бивш състудент, разочарован от живота си;
- Дениз, родилка, чиито коментари с привкус на потисната сексуалност се състоят от едно безкрайно изречение без пунктуационни знаци;
- Ямур, негова братовчедка, лааконична като миговете от детството, прекарани с автора в общия семеен дом;
- Айше, университетска преподавателка на средна възраст, която, пишейки се опитва да си изясни собствените си семейни проблеми;
- Халил, който от малък мечтае да пише;
- Акън, лудо влюбен в Сюсен политически активист, който се пита "за какво служат юмруците на сянката";
- Ерол, нереализирал се романист.
Докато чете книгата, човек непрекъснато има усещането, че припознава мислите си с тези на някого от "милосърдната седморка". Това неизменно го превръща в част от проекта, защото и той подобно на седемте главни герои се вглежда все по-втренчено не в рисунките, а в собствените си отражения в тях.