Книгата се причислява към редките изследвания за мястото на жените в културата и литгературата на българите през 19 век. Тя проследява еханизмите, чрез които в публицистиката, в учебните програми на девическите училища и в художествената проза на Възраждането се налагат определени представи за българката. Безропотното подчинение я прави "робиня", следването на собствените желания я превръща в "кукла", а образованието и службата на народа събуждат у нея "человеческото чувство". С публицистиката и прозата си Любен Каравелов има основна роля за тиражирането на тези представи. Напътствията му са пример за налагането на контрол над изявите на жените - авторки и участнички в публичния жевот на Възраждането. Така и до днес в големите разкази за историята и литературата на българите рядко се появяват имената на жени.