Бойко Ламбовски: Винаги съм вярвал, че мога да пиша проза. Но не се захващах. Защо ли? - ами имам ограничена енергия, като всички хора. Откъде тогава тази жанрова изневяра на такива години?

От любопитство – като повечето изневери. Дали го мога наистина, дали не си внушавам...

Чуйте какво мисля след опитите. Да, мога. Но прозата иска не само да можеш, а да си готов на стотици и хиляди часове със залепен към стола задник, като затворник при букаите си.

Повече съм свикнал на други ритуали. При поезията си като шаман, който се търкаля в огнището и вика опулен срещу духовете, докато чака чудото...

Макар че то в същината си е единно – или го има, или - не.

Деян Енев: Написах тези петдесетина стихотворения преди 17 години, през един снежен ноември. Току-що ме бяха уволнили от рекламната агенция, в която работех. Палех старата лада на баща ми и започвах да обикалям София. Спирах на места, където никога после не стъпих, в „Борово” в „Люлин”, в „Дружба”, в „Обеля” и в „Надежда”, слизах от колата, сядах на някоя пейка или се прислонявах под навеса на някое кафене, гледах, слушах и чаках тези стихотворения, които ме спасяваха от морската болест на уволнението, от чувството, че съм човек, изхвърлен зад борда. И те наистина се появяваха, докосваха ме с муцунките си и аз бързах да ги запиша на листчетата, които носех в джоба си.