Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

След "Лекарство против северния вятър" си мислех, че неизвестният и австриец Даниел Глатауер няма как да впечатли повече. Самата книга някак не предвещаваше развитие. Симпатичният писател ме изненада със "Седмата вълна"...

И не спря до тук. "Вечно твой" е като обратен завой в творчеството на Глатауер. Поне за всеки, който се е забавлявал с писмата на героите от предните два романа.

Лекият стил и чувството за хумор в началото плавно се преливат в една...обсебеност към всяка следваща дума. Обсебеност, подобаваща на сюжета на книгата.

Галаутер се проявява като прекрасен психолог, но не само. Силата на разказа му, умелите думи, всичко е толкова реално, че отказът от по-нататъшно четене, е невъзможен.

Препоръчително четиво за всички фенове на Амели Нотомб.

Даниел Глатауер използва умело (само)иронията, както за да разведри напрегната на моменти атмосфера в романа, така и за да разграничи психично здравия от болния ум. Главната героиня Юдит се впуска във връзка, която изглежда „перфектна“, „удобна“, даряваща я щедро с жадуваното от нея внимание и възхищение. Връзка, която в един момент започва да я задушава, защото осъзнава, че не може повече да дава или по-скоро, че не иска изцяло да се потопи в нея, което се оказва страшно и неприемливо за другия, отдаден до жертвоготовност на „общата действителност“. Налага се тя да намери отново себе си и да спаси останките от подредения си свят. След „раздялата“ (донякъде мнима, донякъде истинска), дори се подлага на психотерапия, докато разбере и докаже на самата себе си, че изманипулираната любов всъщност е болестно състояние, което води до „престъпление и наказание“ ако не за другия, то най-малкото или преди всичко за „първоизточника” й – Ханес, единственият в тази връзка, дълбоко убеден, че е влюбен. Една влюбеност, която често бива възхвалявана като „жертва“, но при реално наличие на Любов няма „жертви“ в истинския смисъл (или поне не се осмислят като такива), защото нищо не се губи. Затова и не се изисква.
Юдит се „опълчва“, защото не иска да позволи на никого, пък бил той и „възлюбеният“, да я манипулира. Успоредно с това, тя осъзнава „колко е важно да бъдеш сериозен“ в любовните взаимоотношения и да се свързваш с някого само когато наистина го обичаш, а не от неудовлетвореност или празнота и така, в объркването си, да лъжеш сам себе си.
Истината наистина действа освобождаващо, нагледно представено и в романа.

Историята започва със случайна очарователна среща, която събира двама души и прераства в необикновена любов. Всичко е красиво, чудесно, до един момент, в който всичко се преобръща…

Капан ли е любовта? И какво е чувството, с което сами се хвърляме в него и се опитваме да си измъкнем преди да е станало прекалено късно…

История за другото лице на любовта, за маските и лъжите и за обсебващата сила на чувствата, която превръща красивата на пръв поглед реалност в кошмар, който ни преследва до край.

Коя ли жена не мечтае да срещне мъжа на живота си – симпатичен, интелигентен, ерудиран, с чувство за хумор и, разбира се, съвършеният джентълмен?! Така е и с Юдит – тя е самотна, минаваща 30-те и копнееща да срещне „правилния мъж“. И това най-сетне се случва в лицето на обаятелния  архитект Ханес. Или поне така изглежда на пръв поглед...

Но какво става когато този, за когото си мечтала толкова дълго, обсебва живота ти до такава степен , че се превръща в черна сянка, от която не можеш да избягаш???

Отговорa  можете да намерите в новата книга на Даниел Глатауер - “Вечно твой“:

Разказ за това как любовта може да се превърне в кошмар, от който понякога е почти невъзможно да се събудиш...