Мерироуз Ууд е написала (май е по-добре да се каже "нарисувала")своята история с изключителна лекота и изящество. Авторката очарова с красотата на природните картини (почти можеш да почувстваш настъпването на пролетта, приисква ти се да се излежаваш на слънчице и да вдъхваш с пълни гърди аромата на диви цветя), както и с дълбочината, чистотата и сладостта на взаимоотношенията между главните герои, които описва. В едно от най-красивите си изречения Ууд сравнява думите с живителна светлина, въздух и дъжд. Действието в книгата се развива през 18-ти век. Макар че не е изрично упоменато, вероятно се касае за събития, случили се в края на това столетие. Съдя за това по залитането на билкаря Лъкстън по "Зелената фея". Ако не се лъжа, тя прави своя обсебващ дебют горе-долу по това време. Във всеки от персонажите има нещо запомнящо се - невинността на Жасмин, красотата на Плевел, сляпата амбиция на Лъкстън. Собственикът на лудницата, Прат, прилича на злодей, сякаш прескочил от роман на Дикенс. Нещо като гостуваща звезда : ) А Олеандър е ... Ще видите, ако решите да прочетете историята ; ) И две думи за корицата - страхотна е. Много по-добра е от тази на англоезичното, пък и на немското, издание!

