Повечето от вас не го познават (не ви и трябва) и в същото време сигурно познават някого, който много прилича на него. Самият той би се определил като политически некоректен екземпляр – циник, непоправим песимист и слаб шахматист, който никога не прави верния ход...

В една от най-великите книги и един от най-великите филми „Полет над кукувиче гнездо“, се разказва за подобен несретник, Рандъл Патрик Макмърфи. Дребен джебчия, който е осъден да прекара няколко седмици в психиатрична институция, вместо в затвор, като по-леката опция. Едва прекрачил прага на лудницата, той веднага се въвлича в ожесточена психологическа схватка с тираничната и леденокръвна старша сестра, шефка на отделението, нарушавайки всички възможни правила, с които тя манипулира, контролира и тероризира пациентите си.

В ключова сцена, Макмърфи залага на комар, че ще изтръгне панела на душа в банята – мраморен къс, тежък сигурно към 200 кила. Изглежда невъзможно, но той все пак опитва и разбира се не успява, изричайки една от най-силните култови фрази: „Но поне опитах, мамка му, нали! Поне опитах.“ С което почти изрича присъда над малодушните пациенти, изпитващи ужас от старшата сестра и като цяло от системата, която рутинно ги унижава и дехуманизира... но на която те неохотно и безропотно се подчиняват, и на която разбира се никога не посмяват да се противопоставят. Историята е гениална алегория на страха и свободата; на тези, които опитват и онези, които страдат тихо и никога не дръзват нищо.

Въпросната психиатрична институция е като микрокосмос на голямата лудница - светът, в който живеем днес. И в който авторитарни институции контролират индивида с много фини, но все пак садистични и насилствени методи. Индианският вожд, пациент в същата болница, от чиято перспектива е разказана историята, сравнява тези институции и този обществен „ред“ с комбайн, символизиращ идеално механичността, с която тази машина манипулира и процесира хората. Комбайнът те гълта, сдъвква те и те изплюва... Оформен, униформен, удобен и лоботомиран. Точно както се случва и с Макмърфи... Опитът му да се противопостави на Комбайна завършва с неговата лоботомия, последвана от смърт. Той бива налапан, процесиран и изплют. С Комбайна никой не може да се бори.

Такъв е светът, в който живеете, системата, която толерирате и която ви е поставила на колене. Това е Комбайнът, който ви гълта, дъвче и плюе на конвейер, „отсявайки“ плявата от семето, удобното от неудобното.

За мен образът на Макмърфи винаги е бил символ на човешкия дух. Непоръбен, не особено ерудиран, дребен шмекер, мачо, флиртаджия, кръшкач, с чувство за хумор, но състрадателен и неспособен да върши злини. Можете да му лепнете който искате „неправилен“ етикет и все ще е той. Можете да го мачкате, да го затваряте в лудници, да го ритате, да го реформирате, сресвате, къпете... Каквото ви дойде наум. Можете да го убиете. Само едно нещо не можете, да убиете духа му. Това е моят личен герой, Рандъл Патрик Макмърфи. В него виждам себе си – несъвършеният, недодяланият, посредственият, но и оня малоумен мазохист на ръба на лудостта – инатът, който категорично отказва да бъде затворник.

Посветих книгата на всички затворници. С нея искам да им припомня кои са и да не забравят споразумението, с което са влезли в затвора преди еони... Че все някога присъдата им ще свърши, защото ги лови амнистията. Изчислила съм. Не се кахърете, играйте си картите и си гледайте цицорестите плакати по стените. Аз само чегъртам с джобното ножче в стената, не за да дълбая тунела за бягство, а за да ви държа будни нощем.

Тази книга се опитва да направи невъзможното – да обясни смисъла на човешкото съществуване. Какво е Космосът, какво е човекът, какво е сътворението, какво има отвъд познатото и осезаемото. Има ли бог? Има ли душа? Има ли край всичко и защо е всичко? Каква е мини-схемата на планетата Земя? Кой дърпа конците? Какво е страх? Кое е реалност и кое илюзия? Точно с ината на Макмърфи, който се напъва да изтръгне 200-килограмовия мраморен панел... знаейки, че не е възможно... Но въпреки това опитах, мамка му, нали? Поне опитах!...
Авторът