Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Историята на главните герои в тази книга може да напомни на много от нас за период от живота ни или за нещо случило се в детството ни. Става въпрос за това как инцидент или нелепа случайност могат да бележат живота ни завинаги. Сред нас съществуват ценни и стойностни хора, който не могат да се впишат в представите ни за „нормални“ хора и остават неразбрани. Това от своя страна води до вътрешно напрежение при тях, което те се опитват да прикрият по всевъзможни начини. По тази причина те задълбочават странността си и се отдалечават от останалите. Има вариант такива самотници да се срещнат и да открият разбиране от човек близък до тях, но това може да се случи много рядко.

Простите числа се делят само на себе си и на единица. Някои от тях обаче имат „близнаци” – число, от което ги дели само едно число. Например 3 и 5, 17 и 19. Аличе и Матия са такива близнаци – винаги близки и винаги разделени. „Истинската съдба на простите числа е да останат сами. Рядкост е да се намерят близнаци, които да преплетат съдбите си“.

Историята в книгата е запленяваща и си струва да я прочетете.

Една тъжна,  красива, но истинска до болка, книга за самотата!

С великолепен стил са обрисувани главните герои – Аличе и Матия – двама души-единаци, които живеят в свой собствен свят, неспособни да се приспособят към обществото. Различни, отхвърлени, но толкова истински, че много лесно се поставяме на тяхно място, заживяваме с техните грижи и чувстваме проблемите им като свои.

И двамата са преживяли травми в детството, и двамата с мъка намират някакво спасение, нещо, за което да се хванат, което да им дава сигурност и привидно спокойствие – математиката и фотографията. И двамата изпитват объркани чувства на вина, вътрешна пустота, невъзможност да обичат нито себе си, нито другите, нараняват чисто физически себе си, защото обикновеното докосване носи болка.

Тяхната природа и тяхната странност ги оставят завинаги разделени, колкото и да се опитват да бъдат заедно – те са „прости числа”, които се делят само на себе си, разчитат само на себе си, и винаги ще останат самотни, защото именно самотата е тяхният начин да се спряват с живота.

Самотата е онова чувство, в което най-силно човек се сблъсква със себе си и, или се себеоткрива, или се отчуждава от същността си. Самотата е чувство, което може да захвърли човека в необята на хаоса. Светът на числата е най-сигурната опорна точка, в която човек придобива убедеността, че вселената е измерима и подредена, подчинена на закономерности и усещането, че хаоссът е победен.
Паоло Джордано умело свързва в метафора фините нюанси на човешката чувствителност с числата – една странна метафора, свързваща самотата и математиката, плува сред образите на този роман.
Каква е разликата между това да се откажеш от света и това да се чувстваш отхвърлен от него?
Как числата могат да изразят онова чувство на полудокосване, на сякаш обречена свързаност и непреодолима празнота едновременно?

Двамата герои Аличе и Матия са претърпели травма в детството си, минали са през тежък пубертет. Те са двама души, които се опитват да се заобичат един друг, а чрез това и самите себе си.

Момчето и момичето са като простите числа, които дори да са близо едно до друго, дори да си приличат винаги остават разделени от друго някое число. Една красива, тъжна, неелементарна, изпълнена с мъдрост и въпреки всичко много леко четивна дебютна книга на Паоло Джордано.

Докато работи над доктората си в областта на елементарните частици, двадесет и осем годишният млад физик Паоло Джордано написва своя първи роман  „Самотата на простите неща” - искрен и ясен, непретенциозен, но необичаен, защото звучи като изповед за израстването на двама души, Аличе и Матия.

Защо ТЕ? – Защото съдбата им е симптоматична за душевните болести на нашето време – саморазрушението и отчуждението. По пътя на анорексията тя, а той по пътя на израстването си като гениален математик, и двамата изгубват завинаги сякаш умението да общуват с другите хора. Орисия ли е това или са жертви на модерния свят, че дори любовта им е безсилна да пребори страстта към собственото саморазрушение. „Тишината” на самотните числа, които се делят единствено и само на себе си, е същността на битието им.

Невидими са знаците на собствената ни неспособност за любов и авторът не се страхува да търси  лек за тези рани на душата, дори когато знае, че няма решение.

Този път роман на разрушението е моето предложение към вас.

Няма по-добър урок за живота от истината за всичките му страни.

Паоло Джордано ни прави съпричастни на някои негови тайни.

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ ИЗ ДЕБРИТЕ НАСЪВРЕМИЕТО НИ!!!

 "I'm never alone, I'm alone all the time..."

Стилът на  Паоло Джордано е семплата елегантност. Плътността на  написаното, с нито една излишна дума, придава онази стегнатост на сюжета, която те кара да прелистваш  бързо страница след страница. Неговите герои са онези самотни "прости числа", които са само на число отстояние от близнака си, но на практика не могат да го достигнат колкото и да се стремят към него. Самото  потапяне в техните светове ще ви накара истински да им съчувствате. Това четиво не носи светлина, точно напротив изчегъртва те до дъно целия. Фактът, че това произведение на изкуството е написано от млад физик показва колко комплексни същества сме ние хората. 

Прекрасно разбирам защо Паоло Джордано е "... най-младият носител на престижната литературна награда на Италия, Premio Strega.