Подобно на всички големи дискурси от 60-те и 70-те години философският дискурс бе засегнат от десакрализацията на авторитетите и установяването на едно масово консуматорско общество, движено от собствена динамика и често много по-заето с придобиването на материални неща, отколкото с овладяването на интелектуални дискурси. Но ако философията вече не е школа за образоване, това не означава, че е изчезнала. Изправена пред едно задълбочаващо се усещане за загуба на ориентирите, философията остава опорна точка за много наши съвременници, които искат да живеят повече и по-добре и които знаят, че светът на предметите не им е достатъчен. Това обяснява успеха на някои философи – тези, на които тук давам думата.

Да се обединят в едно и също произведение един ученик на гърците (Марсел Конш), един спинозист (Андре Конт-Спонвил), един кантианец (Люк Фери), двама ницшеанци (Мишел Онфре и Клеман Росе) и един последовател на Токвил (Жил Липовецки) може наистина да бъде учудващо. Шестимата автори обаче са много по-близки, отколкото се мисли – и несъмнено по-близки, отколкото си представят те самите.