Песента на колелетата

Автор: Йордан Йовков

Коментари: 1

Издател Захарий-Стоянов
Брой страници 564
Година на издаване 2008
Корици твърди
Език български
Тегло 690 грама
Размери 20x14
ISBN 9540902452
Баркод 9540902452
Категории Класически автори, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: ДА
Доставка: 3 дни

Цена: 25.00 лв.

Класическите произведения на българската литература са слънчевите стълбове, крепящи националното ни самосъзнание. Те са кристалните мостове на възторга, по които Отечеството ще премине през огън и страдания и ще пребъде в третото хилядолетие. Издателство “Захарий Стоянов” предлага специална поредица ­ най-доброто от високата българска класика. Всеки том е придружен от статии, анализиращи от различни гледни точки творчеството на българските класици. Изданието е насочено към ученици и студенти, както и към широката българска общественост.

Ключови думи: Вечната класика

от мария / дата: 05 май 2009

Здравейте Хеликон,
изданието с твърди корици ли е? А по принцип цялата поредица?
Благодаря за отговора.
Мнение за самата книга: Йовков е един от най/човечните и живописни български писатели. Препоръчвам на всеки да има сбирката му и да препрочита разказите му отново и отново.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Йордан Стефанов Йовков е български писател, определян като майстор на късия разказ. Член е на Съюза на писателите от 1920 г. — избран е единодушно.
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902-1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“ (в. „Съзнание“, бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба — „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия и ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936)[1] и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.

70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.

Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23.