Тези стихове те хващат неусетно, защото някак отдалеч и съвсем ненатрапчиво ти говорят за невъзможния ти друг живот, който си се надявал да живееш, за невъзможния ти друг роден край, друг роден град, друг реален свят, друг стар приятел - за това, че е могло да бъде друго с теб.
Поезията е свобода, но не за да се самоизмислим, а за да си простим това, което сме, каквито и да сме - пошли мечтатели, неохотни предатели, блудни избиратели, галантни ласкатели. Чета тези стихове и си прощавам за това, което съм - и по-леко дишам мъглата в старата махала, с тъга прегръщам парцаливата тълпа, любувам се на безликата сивота.
Помня се щастлив с червената си връзка, помня се красив с цигарката в „Бразилия", помня се свободен пред „Св. Александър Невски" - пукаше ми, сега не.
Е, все някой трябва да живее този мой сладкокисел живот и тази книга ми помага да го правя аз, а не някой мой измислен друг.
Владислав Тодоров