Цветето

Тя беше цветето на мрака
сред овехтели черни мисли.
Бе опакована, оплакана
и някак си иконописна.

Бе кратко битието нейно,
при все това й завидяха.
Усмивката й грозно зейна
и те с връвчица я прибраха.

Тя продължи да им се смее
в посмъртната си съпротива.
Очакваха да онемее
поне когато си отива.

Очите й и те потрепваха
зад полушарията строги.
Тя всекиму бе дала лептата
преди да се представи богу.

Духът й смогна да се скрие
и празно тялото се върна.
Как искаха да я убият,
макар да беше вече мъртва.

Как мразеха, че бе живяла,
без знанието, че я мразят.
Тя и без дух си беше цяла,
тя и без бог си бе помазана.

Ще продължи да ги убива
все тъй с цъфтежите си нощни.
Прищя им се да беше жива
и те да си я мразят още.

Надяваха се да възкръсне
сред облачетата елейни.
Вместо това връвта се скъса
и там усмивката й зейна.