НИКОЛА СТАТКОВ е роден на първи юни 1932 г. в село Долна Бяла речка, обл. Монтана. Завършил е гимназия в град Вършец и Юридически факултет в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е за кратко като съдия в
столицата, четири години във в. “Вечерни новини” и повече от трийсет години в Българска национална телевизия, продължително време като Главен редактор на кинопрограмата. Издал е сборниците с разкази: “Лъжата, че си живял”, “От Бога до дявола”, “Соленият вкус на кръвта”, “Всеки ден не е петък”, “Любовни разкази”, “Горчиви разкази”, както и романите: “Ден като нощ”, “Белег без рана”, “Отмъщението” и “Стоте ключа”. Автор е на сценарии за игрални филми, сред които: “Господин за един ден”, “Темната кория”, “Юмруци в пръстта”, “Двамата” и елевизионния сериал “Неочаквана ваканция”.
Във втория том са включени разказите от: “Всеки ден не е петък”, “Любовни разкази”, “Горчиви разкази” и разкази, печатани в различни периодични издания. Това са съвременните творби на невероятния разказвач, в които разнищва радостите и тревогите на днешния ден, недъзите на сегашното ни общество. Тъжни и весели истории, които ни развеждат из всички кътчета на родината, за да надникнем в душата на различни българи.

Признавам си, споделя Никола Статков, страстно обичам да пиша разкази, умирам си да побера някаква случка, някаква съдба в
пет-шест страници. Харесва ми обаче и по-широкото платно на романа, затуй четвърти вече е пред издаване. В него се опитвам да разкажа за плюсовете и минусите на социализма у нас, за варварското лице на днешния побългарен капитализъм. Мисля си, че съм написал най-добрите си разкази, кой знае... Страстта ми към тях обаче може би ще ме накара да обърна отново перото си към тези спринтьори на словото, тези остри въздишки на човешките мисли и чувства.
Колоритното, игриво слово в разказите на Никола Статков извира от дълбокия бистър кладенец на родния край. Слушал съм ги откакто съм се родил – у дома, на мегдана, на нивата. Най-вече на баща си Мито Благата дума дължа тоя златен наниз от думи, толкова богат на тонове и полутонове, толкова сладки и ароматни. Рядко съм ги записвал, тъй като те са влезли в паметта ми, кажи-речи, с майчината коластра. Тъжно е днес да четеш и слушаш едни и същи думи, малко на брой, бедни откъм смисъл, сухи и безлични. Още по-тъжно е, че тях заместват с чуждици. Така езикът “свещен на нашите деди”, бил “ту арфа звънлива, ту меч”, все повече изчезва, все повече го занямва. По такъв начин народът ни губи важна част от своята идентичност, от това, което е като различие от другите народи. Дълг на държавата е да се намеси, та българската арфа, българският меч да продължават да съществуват.

С една ръка и на Дунава не можеш да се измиеш.
Давещият се и за змия се хваща.
Хапаният от змия, и от гущер бяга.
Направи добро, па го хвърли зад гърба си, то все един ден ще те срещне.
Ако всеки се постави на мястото на другия, няма да има злини на земята.
Тайната е тайна, докато ти е под езика. В края на краищата всичко е за нищо.
Така рече Мито Благата дума