Когато за пръв път взех в ръце книга на Натали Стивънс, останах поразена от прочетеното по следните няколко причини: първо, не можех да определя какво точно е това, което чета - дали са стихове или есета, или дневник със свободно нахвърляни мисли върху преживени неща. Второ, текстът ми се стори много откровен и дързък. И предизвикателен. Предизвикваше ме да се заровя в него, да се помъча да го разплета, да го разбера. Един от критиците й е написал: "Признавам, че не разбирам много неща в книгата й, но съм очарован и заинтригуван." Натали предизвиква читателя да впрегне цялото си съзнание в интелектуалната и чувствена игра, която представлява четенето на текстовете й. Тя не се затваря в границите на жанровете и прекрачва дори границите на езика, на който пише: лута се между жанровете, тъй както се лута между двата си родни езика - английски и френски. Според Натали езикът - такъв, какъвто излиза от главата й в процеса на писане - е неотменна част от тялото, което на свой ред е неотменна част от писането, което пък повдига въпроса за етиката в литературата. Юлия Кръстева казва: ,Ако литературата има етична функция, тя е следната: да предаде на речта това, което монологизмът отхвърля (от ритъм към смисъл)." Не можем да не се възхитим на смелостта й да разкрие най-съкровените си страхове и терзания в мъчителното търсене на себе си и на мястото си под слънцето. За своите 35 години Натали има десетина издадени книги, множество награди, освен това работи като преводач на художествена литература. Настоящото издание включва две нейни книги: "Аз Натанаел" (2003), и "Обидата" (2004). Както читателят ще се увери, тя владее до съвършенство изкуството да си служи с думите и използва докрай възможностите на езика, бил той френски или английски, за да придаде максимална точност и пълнота на изказа си. Подобен текстът е голямо предизвикателство за преводача. Но резултатът си струва.
Магдалена Куцарова - Леви