"...Селяните от всяка махала се редуваха да водят козите на паша и една пролетна сутрин през 1987 г. моят съсед пасеше стадото, когато възрастната му майка почина. Аз отидох да го намеря и му предложих да наглеждам стадото, за да може той да се погрижи за погребението... След невероятно изтощителен ден успях да върна всички кози по домовете им и не казах на никого какъв ужас съм преживял и колко съм се тревожил да не изгубя животните (броих ги сигурно сто пъти). Тази случка убеди селяните, че наистина ме е грижа и че мога да свърша нещо полезно, освен "да си докарвам главоболие с всички тези книги", както един познат определи основното ми занимание.

...След като роднините на младоженеца свършиха с поднасянето, имаше почивка. Реших, че представлението е свършило, но всъщност всички се подготвяха за поднасянето на даровете от майката на булката. Броят на подаръците бе феноменален. Въпреки че бях добре запознат с научни изследвания за зестрата в Южна и Източна Европа, хванах се, че правя сравнение с даряването при канадските индианци квакиутл. Имаше няколко големи килима, множество тежки одеала и кувертюри, и запас от спално бельо, който можеше да им стигне за два живота.....

...Селяните бяха преживели най-лошото от комунистическия
авторитаризъм и бяха намалили властта на партията, така че към 1988 г. комунистическата партия бе вече по-скоро досадна, отколкото страшна - поне за селяните. Те със сигурност усещаха ограниченията на системата, но след като вече до голяма степен я бяха опитомили чрез ежедневните си действия в продължение на четири десетилетия, те не желаеха да я заменят с нова, може би по-малко податлива заместница,.. По иронично стечение на историческите обстоятелства, тъкмо когато социализмът стана по-толерантен, той стана и по-нежизнеспособен..."