Към края на живота си в свои автобиографични записки д-р Чомаков пише за себе си, че след като в началото на 1862 г. овдовява, той "ся ожени по-тесно още с идеалната оная булка, която имаше да даде живот на цял народ."
Идеалната, т. е. нематериалната булка е Църковната борба, на която Чомаков посвещава най-хубавите години от живота си. Благодарение на нея в 1870 г. се създава отделна българска Църква под името "Екзархия ". По този начин българите биват признати за милет, тоест за нация с определен обем самоуправление в рамките на Османската империя.
Прочее, героят на нашия разказ претендира да бъде баща на българската нация.
Как досегашната историческа книжнина оценява тази претенция? В нея ясно се открояват две гледища. Едното е почти съгласно с неговата самооценка. Другото не само не му признава ролята, за която той прави заявка, но го и подлага на рязка критика. По този начин борбите, в които сам Чомаков участва, от действителността се пренасят в нейното интерпретиране. Своята позиция той нарича "народна [= национална] ", своите основни противници сред сънародниците си - "руска партия", тоест "русофили". С известни уговорки такова деление е приемливо и то лесно се прехвърля в науката за миналото. Но докато в Църковния въпрос най-важните постижения са дело на националистите, в неговата историография се налагат русофилите. Тази обрат се дължи на ролите, които противниците възприемат в неговия завършващ етап. Първоначално, Русия дълго се противопоставя на създаването на отделна българска Църква. Но накрая, под натиска на националистите, тя не само й става пръв поборник, но, чрез Санстефанския договор, надарява с държавен статус нейната територия.