Изминаха петдесет години от както бяха написани последните редове, които остави баща ни, художникът Иван Пенков. В днешни времена, когато почти никой не води дневник, запазените му четири черни тетрадки разкриват радостите и терзанията му от 1939 до 1957. Ако трябва с едно изречение да определим съдържанието на тези тетрадки, това е борбата на един емоционален артист с огнеупорното чиновничество или, както най-точно го определя Александър Балабанов, с "организираната посредственост". Тази негласна организираност е явно нещо много първично, защото възниква при всички обществени строеве. Разбира се, при комунизма организираната посредственост бе още по-организирана, защото си имаше партия и държавна машина.
В последните си години Иван Пенков успя да дозапише и подреди афоризмите си, изниквали през годините. Поместихме ги в началото, тъй като чрез остроумието читателят най-бързо и непосредствено ще открие неговата личност. Тези, които са го виждали и го помнят, стават все по-малко, но те са свидетели на безкомпромисния му стремеж за съвършенство и чистота в изкуството, на борбата му с фалшивото, както и на остроумието, което бликаше от него. За неговия хумор приятелят му Кольо Станишев казва, че е "и много остър и много мек".
В сборника са включени още неговите спомени за детството - една картина на Казанлък от началото на 20 век, разбира се дневникът, и накрая избрани публикации, непубликувани бележки и писма. В текстовете е поправен правописът, както някои очевидни грешки в ръкописите, които наистина са писани на ръка, не на машина. Защо така е озаглавена цялата книга, ще разберете когато прочетете последния запис в дневника.
Боян Пенков и Георги (Джони) Пенков