Повече от десет години живях със смътното желание да напиша книга, в коя да разкрия една женска гледна точка към емоционалната култура
и културата на взаимоотношенията през 70-те и 80-те години на миналия век. Да се захвана наистина с писане обаче ме амбицираха две реплики, дочути в един и същи мрачен зимен ден. Сутринта бях поканена на обсъждането на първия вариант на Закона за меценатството. Там директорът на един столичен театър изрази неодобрението си към подобен нормативен акт, като каза буквално следното:
- Абе то хубаво да има меценати, но кой ще определя за какво да дават пари? Щото ще отиде при мецената някоя хубава актриска и той ще й
даде средства кой знае за какво! - тоест изначално беше ясно, че меценатът може да бъде само мъж, и то хетеросексуален.
Вечерта се оказах на някакво обсъждане на дисертационен труд, където ректорът на едно висше учебно заведение пред около стотина жени, главно преподавателки, се обърна към един от деканите на Софийския университет и възкликна:
- Пешо, Пешо, колко хубави жени има тука, но те се нуждаят от мъже като мене и тебе, за да ги ръководят! (Както се казва - без коментар!)
Ето защо се заинатих и написах тази книжка. Осмелявам се да се надявам, че в нея ще се огледат и други българки на средна възраст.