Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Индия Найт – британска писателка, родена през 1965г. Живее в Лондон с двете си деца.
Първият роман на Индия Найт – My Life on a Plate (Животът ми на тепсия) се появява на пазара през 2000 г. и получава шумното одобрение на критиците. Авторката води колонка в The Sunday Times, сътрудничи и в други вестници и списания.
“Още си секси парче” се появява на пазара през 2002, а през 2004 писателката създава и своя първи нонфикшън - The Shops, посветен на неустоимото желание за пазаруване.

Превод от интервю с авторката, публикувано в:
http://www.penguin.co.uk/nf/Author/AuthorPage/0,,0_1000045624,00.html?sym=QUE


Говорихме си с Индия за секса, брака и “порастването”. Ето какво ни каза тя...

- Първата ти книга “My Life on a Plate” имаше огромен успех. Разкажи ни за какво се разказваше в нея?

Ами, всъщност става въпрос за секс, и по-специално за секса след брака. За това дали е възможно някога отново да имаш сексуална връзка, след като вече си попрехвърлила 35, станала си придирчива и имаш дете. Отговорът вероятно ще бъде не, освен ако не си готова да направиш големи компромиси.

- Беше ли трудно да продължиш напред и да напишеш своя втори роман – “Още си секси парче”?

Не, това се случи съвсем лесно защото аз - както и повечето жени - си мисля за секс, обувки и бебета през доста голяма част от времето. А това са и нещата, за които се разказва в преобладаващата част от романа ми. Така че, естествено, не ми беше трудно – същите тези работи така или иначе са си в главата ми.

- Може да се каже, че това е роман за “порастването”. В кой момент смяташ, че можем да наречем себе си “зрели хора”, ако изобщо някога можем да го кажем?

Не мисля, че изобщо някога ставаме наистина “зрели”. Напоследък в пресата доста се пише за “непорастналите възрастни”; това са възрастни, които някак си изкарват по нещо, но така и не успяват да достигнат до степента на зрялост, която подразбираме, когато говорим за родителите си като за “зрели хора”. Помня колко “зряла” ми изглеждаше майка ми, когато беше в трийсетте си. Но сега аз не се чувствам зряла и не мисля, че някой от приятелите ми е “зрял”. Все едно всички сме на кукили, носим взети назаем дрехи на възрастни и вършим нещата отгоре-отгоре, но в действителност на всички ни се иска да се увесим някъде с главата надолу и да си покажем гащичките.

- Защо да си необвързан се приема като “неестествено състояние”? И двата ти романа са насочени към това...

Не смятам, че е неестествено да си необвързан, това е . Мисля, че всички са обсебени от “неестествеността” на това да си необвързан, а всъщност да останеш сам може да е едно доста разумно решение. Днес се оказва толкова силен натиск върху жените на възраст от дванайсет нагоре, от медиите като цяло, но най-вече от списанията, за това че трябва да са конформни и да създават нуклеарни връзки, да имат деца, да търсят гадже, съпруг, партньор. Честно казано аз смятам, че това са отживелици. Считам, че ако изпитваш майчински чувства и искаш да имаш деца това е чудесно, ако си мечтаеш за голяма сватбена рокля – чудесно, но не мисля, че другото е “неестествено състояние”. Според мен и двете ми книги се опитват по различен начин да покажат, че да бъдеш прилежно омъжена и да живееш в малката си къща в предградията не е задължително правилното решение.

- Сексът и (отскоро) необвързаната жена на тридесет и няколко. Кажете ни повече за тези две неща...

- Ами мисля, че хората трябва да бъдат по-малко придричиви към секса. Номерът при секса е, че – освен ако човек не си е поставил прекалено високи стандарти – всъщност съвсем не е трудно да си го набави. Веднъж писах статия за списание “Нова” за това, че всъщност е много лесно да си намериш гадже; просто трябва да излезеш, да застанеш на улицата и мъжът сам ще дойде. Може да е гадже-клошар, може да е наистина много грозен, може да е целия космат, може да е слаб в леглото, но може и да не е нито едно от гореизброените. Работата е там, че ние очакваме твърде много и не сме подготвени да направим експеримент и да си губим времето в проверка на това с какво всъщност разполагаме в наличност. Искаме от всички да са високи по метър и осемдесет, да печелят по цяло състояние, да са невероятно красиви, безбожно интелигентни и прочие и после се оплакваме, че лондонските улици не са залети от такива мъже. Смятам, че се нуждаем от реално преосмисляне на нещата и вероятно трябва да развием способността да разграничаваме секса от брака (все пак той ще трае трийсет години).