В зрялата постмодерност доскоро като че ли съществуваше общо съгласие, общ неизказан на глас консенсус по въпроса, кои характеристики на модерното вече не са желателни. Аскетизмът на модерното например или неговият фалоцентризъм (не съм съвсем сигурен дали то като цяло бе логоцентрично); авторитаризмът му и дори потисничеството, което то упражняваше от време на време, телеологията на модернистката естетика в триумфалния й ход напред от по-новото към най-новото; култът към гения или провидеца; неприятните изисквания, отправяни към аудиторията или публиката - всички те, разбира се, във взаимна връзка и често като аспекти или различни версии едно на друго - са систематично и многократно посочвани от коментаторите.
Но сред вихъра на споменатите здравословни движения на отвращение и погнуса - чак до звуците от счупени прозорци и шума от изхвърлени стари мебели - ние станахме през последните няколко години свидетели на явления от доста по-различен порядък, явления, които ни предлагат обратен път към всевъзможни стари неща, а също и възстановяването, вместо унищожаването им. Така едно от най-големите постижения на постмодерносттта - от една страна, постижение на "теорията" или на теоретичния дискурс, а от друга, постижение на Философията и огледалото на природата* на Рорти (и на критиката на дисциплините, предложена от Бурдийо) - бе дискредитирането на "философията" в традиционния й смисъл на дисциплина и стимулирането на изобилие от нови видове мислене и нови видове концептуално писане. Въпреки това днес ние вече сме свидетели на едно възвръщане на традиционната философия в световен мащаб, възвръщане най-напред към най-престарелите философски подобласти - като етиката; и естествено възниква въпросът дали не приближават стъпките на метафизиката /на тази мисъл ни въвеждат спекулациите на Ню ейдж относно физиката/, а може би и стъпките на самата теология /негативната теология обещаваше да подкопае нейните основи/?
И ето че нещо, наподобяващо политическа философия, отново надига глава, а след него крачат всички онези древни теми за конституциите и гражданството, гражданското общество и парламентарното представителство, отговорността и гражданската добродетел, които са били парещи проблеми за хората от края на ХVІІІ в. , но не и за нас. Като че ли не е бил извлечен никакъв урок от предизвикателствата на току-що завършилия революционен век, през който традиционният буржоазен начин на мислене за държавата се сблъска с горчивите антиномии на класовото и колективно социално битие.
Фредрик Джеймисън